Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
Бяха му казали, че някъде на запад планинската верига прекъсва. Вдясно от него щеше да се появи море, а отпред вляво щеше да има тесен, гънещ се между хълмове проход. Отвъд тези хълмове, а сетне на юг, щеше да види град. Лато Ривий. Нямаше намерение да го посещава, въпреки че се налагаше да го заобиколи. Колкото по-рано оставеше зад себе си цивилизованите земи, толкова по-добре. Но това означаваше да мине през още две реки, на седмици път.
Макар да тичаше сам, усещаше присъствието на двамата си спътници. Може да бяха и призрачни духове, но по-вероятно не бяха нищо повече от отделили се късове от собствения му ум. Скептичният Байрот Гилд. Непоклатимият Делъм Торд. Късове от собствената му душа, за да може да устои в този диалог на самосъмнението. И значи — едва ли нещо повече от самоопрощение.
Или поне така изглеждаше, стига да я нямаше болезнената язвителност в подхвърлянията на Байрот Гилд. Понякога Карса имаше чувството, че отново е роб, присвиващ се под несекващите удари на бича. Представата, че си го причинява сам, беше непоносима.
„Не чак толкова, главатарю. Стига да отделиш поне миг, за да погледнеш собствените си мисли.“
— Не сега, Байрот Гилд — отвърна Карса. — И без това вече дъх не ми стига.
„От разликата във височината е, Карса Орлонг — достигна го гласът на Делъм Торд. — Макар да не го усещаш, с всяка своя стъпка на запад се спускаш. Скоро ще оставиш зад гърба си този сняг. Рараку може някога да е била вътрешно море, но море сгушено в скута на високи планини. Целият ти път дотук, главатарю, е всъщност спускане.“
Карса можеше само да изсумти на тази мисъл. Наистина не беше почувствал никакво спускане, но пък в тази земя хоризонтите играеха измамни игри. Пустинята и планините винаги лъжеха, отдавна го беше открил.
„Когато снегът свърши, вълците ще нападнат“, измърмори Байрот Гилд.
— Знам. Хайде млъкни — виждам гола скала отпред.
Преследвачите му също я виждаха. Бяха десетина, по-високи от зверовете в родния край на Карса и със сиво-кафява, на бели петна козина. Четири звяра затичаха напред, по два от всяка страна към оголената скала.
Карса изръмжа и измъкна дървения меч от ремъците на гърба си. Дланите му бяха изтръпнали от хапливо студения въздух. Ако в западния край на Свещената пустиня имаше някакви водоизточници, нямаше да му се наложи да се изкачва по тези височини, но вече нямаше и смисъл да премисля решението си със задна дата.
Задъханото дишане на вълците се чуваше от двете му страни и зад него.
„Липсва им здрава основа, главатарю. Но пък и с теб е така. Внимавай с трите по дирята ти — те ще нападнат първи, може би на крачка-две, преди да стигнеш до скалата.“
Карса изръмжа на ненужния съвет на Байрот. Знаеше си той какво ще направят вълците и кога.
Изведнъж около него бързо затупаха тежки лапи, разхвърча се сняг и всички вълци препуснаха покрай слисания Карса. По голата скала задращиха нокти, от разтопения от слънцето сняг плисна вода, зверовете възвиха и оформиха полукръг пред теблора.
Той спря и вдигна меча. Най-сетне дори Байрот Гилд се смълча — явно също толкова изненадан като него.
И до ума на Карса достигна хриплив, задъхан глас.
„Хареса ни това, Тоблакай. Тича, без да спреш, три нощи и близо четири дни. Да кажем, че ни впечатли, ще е подценяване. Не бяхме виждали досега такъв като тебе. Виждаш ли хълбоците ни? Изтощи ни. А виж себе си — дишаш дълбоко, имаш червени кръгове около очите, но стоиш готов и краката ти дори не се огъват, нито потрепва странният меч в ръцете ти. Нима ще ни нараниш сега, воине?“
Карса поклати глава. Речта беше малазанска.
— Като соултейкън сте значи. Ала сте много, не един. Това трябва да е… д’айвърс? Соултейкън съм убивал — тази кожа на раменете ми е достатъчно доказателство, ако не вярвате. Нападнете ме, ако щете, и щом ви избия до един, ще имам наметало, за което ще ми завидят и боговете.
„Вече не искаме да те убиваме, воине. Всъщност спираме те, за да те предупредим.“
— Да ме предупредите? За какво?
„Вървиш по нечия диря.“
Карса сви рамене.
— Двама са. И двамата тежки, макар че единият е по-висок. Вървят редом.
„Редом, да. А какво ти говори това?“
— Никой не води, никой не следва.
„Гибелна опасност е яхнала раменете ти, Тоблакай. Заплаха лъха от тебе — още една причина да не се караме с теб. Сили жадуват за твоята душа. Твърде много. Твърде гибелни. Ала се вслушай в предупреждението ни: счепкаш ли се с някой от тези пътници… светът ще съжали. Светът, воине.“
Карса отново сви рамене.
— С никого не мисля да се бия засега, д’айвърс. Макар че ако бъда предизвикан, няма да съм аз виновният за каквото там ще претърпи светът. Хайде, стига приказки. Отдръпнете се от пътя ми или ще ви избия.