Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
Умората го принуди да спре. Той смъкна торбата от раменете си и седна. Пътуването дотук бе дълго, но теблорът знаеше, че пътят, който го чака, е още по-дълъг. И като че ли до края щеше да го извърви сам. „Защото тези призраци са си просто призраци. Може би наистина не са нищо повече от плод на ума ми.“ Неприятна мисъл.
Отпусна глава на стопления от слънцето камък.
Примига и отвори очи. Тъмнина.
„Събуди ли се вече, главатарю? Чудехме се дали този твой сън няма да се окаже вечен. Напред екнат звуци — чуваш ли ги? О, идат отдалече, но така е по тази земя, нали? Все пак… местят се камъни, мисля. Хвърлят ги. Твърде бавно и ритмично, за да е свлачище. Двамата странници, би могъл да заключи човек.“
Карса се надигна и се разкърши. Трополенето на камъни се чуваше ясно, но Байрот Гилд беше прав — идеше отдалече. Той седна до пътната си торба и извади храна и вода.
Беше почти на разсъмване. Работещите напред по пътя явно бяха подранили.
Карса започна да закусва, без да бърза. Когато най-сетне бе готов да продължи, небето на изток беше порозовяло. Той огледа меча и бронята си и тръгна.
Отмереният тропот на камъните продължи цялата сутрин. Накрая Карса стигна рампата и видя под нея равнината, на една трета левга надолу. Малко преди да се отдели от планинския масив, пътят се разширяваше и в стената на платото се виждаха останки от град. Каменно свлачище ги беше погребало до средата, а над него се бяха струпали могили от по-късни свлачища.
Пред едно от тези по-малки свлачища бяха изпънати две шатри.
На триста крачки от тях Карса спря.
Малко оттатък шатрите някой разчистваше камъните с отмерен, едва ли не налудничав ритъм, хвърляше ги надолу и те се търкаляха по склона. По-наблизо, на една канара седеше друг — и докато първият беше висок — много по-висок от всеки равнинец, — вторият беше впечатляващо широк в раменете, тъмнокож и с тежка грива. Дъвчеше опърлен кози бут — останалото от козата все още се печеше на огромен шиш над ограденото с камъни огнище близо до двете шатри.
Карса огледа сцената, после сви рамене и тръгна напред.
Беше на по-малко от двайсет крачки, когато грамадният седнал на канарата варварин извърна глава и му махна с бута.
— Ела хапни. Проклетата коза направо ми изкара акъла, като падна от стръмнината, тъй че се чувствам задължен да я изям. Смешна работа. Все ги виждаш как се катерят там горе и вярваш, естествено, че никога няма да стъпят накриво. Е, поредната разбита илюзия.
Говореше на езика на хората от равнината, но не беше равнинец. Имаше големи кучешки зъби, косата му бе като глиганска четина, лицето му беше кокалесто, широко и плоско. Очите му бяха с цвета на пясъчника около тях.
Щом чу думите му, неговият спътник спря да хвърля камъните, изправи се и загледа Карса с любопитство.
Теблорът отвърна на погледа му със същата откровеност. Непознатият беше висок почти колкото него, но по-слаб. Със сивкаво-зеленикава кожа. Долните му кучешки зъби бяха толкова големи, че можеше да се вземат за бивни. Близо до него се виждаше подпрян дълъг лък с колчан и кожена сбруя, до която беше поставен меч в ножница. Първите оръжия, които бе видял досега Карса — защото другият като че ли беше съвсем невъоръжен, ако не се броеше широкият ловен нож на колана му.
Взаимният оглед продължи още малко, а после воинът с бивните поднови разкопаването — слезе в дупката, която беше издълбал в каменния насип, и се скри от очите му.
Карса пак погледна към другия, а той пак му махна с козешкия бут.
Теблорът се приближи, остави торбата си до огнището, извади нож, отряза си мръвка и седна при непознатия.
— Говориш езика на тукашните племена — рече Карса. — Но досега не бях виждал хора от расата ти. Нито някой като спътника ти.
— И ти си също толкова рядка гледка, Теломен Тоблакай. Аз съм Маппо, от народа, известен като Трелл, родом от Джаг Одан. Всеотдайният ми спътник е Икариум, джаг…
— Икариум? Обичайно ли е това име, Маппо? В легендите на моето племе има герой със същото име.
Охрените очи на трелла за миг се присвиха.
— Обичайно? Не и в смисъла, за който питаш. Това име определено се среща в сказанията и легендите на безброй народи.
Карса се намръщи на тези подробности, ако изобщо бяха подробности, и откъсна със зъби от крехкото месо.
— Хрумва ми — рече Маппо и по зверското му лице за миг като че ли пробяга усмивка, — че тази случайна среща е уникална… в толкова много отношения, че е излишно да ги изброявам. Трелл, Джаг и Теломен Тоблакай… и всеки от нас е единствен представител на своя вид в цялото Седемградие. Още по-удивителното е, че мисля, че те знам — само по име, разбира се. Ша’ик си има телохранител — Теломен Тоблакай с ризница от вкаменени раковини и дървен меч…