Пробуждането на демона

И Пони, и пазителят прехапаха устни при вида на ръката на Авелин, ала не казаха нищо — това бе последното, за което имаха време в този отчаян момент.

Малко по-късно Симфония и останалите коне препуснаха в галоп, с петдесетината оцелели мъже и жени вкопчени в гривите им, докато гоблини и паури панически се разбягваха от пътя им и се хвърляха към хълмовете с надеждата да се спасят.

Същите хълмове, по които се спускаха и останалите извън долината паури, разярени при вида на хаоса, възцарил се сред другарите им. Само че те дори не предполагаха колко добре си бяха свършили работата Полсън, Катерицата и Крик. Въжените примки, дълбоките ями, покрити с листа и клонки, и вълчите капани, които бяха заложили, спряха мнозина, други бяха затрупани от малката лавина от сняг и скални късове, задействана от разместването на купчина внимателно закрепени цепеници.

Онези, които все пак успяха да се доберат до долината, бяха посрещнати от Брадуордън и тежката му сопа. Авелин отново отключи магията на графита и изпрати мощна мълния към източната порта, разпръсвайки показалите се гоблини и разчиствайки път на Елбраян, който държеше да се върне и да провери дали няма да открие някой останал селянин.

Вместо това се натъкна на един великан, който идваше право към него, рушейки всичко, което срещнеше по пътя си, обезумял от ярост и ранен от предишното магическо нападение на Авелин.

Тетивата на Ястребокрилия пропя и една след друга четири стрели се забиха дълбоко в тялото на чудовището: първата потъна в гърдите му, втората — в корема, третата — между две ребра, а четвъртата — отново в корема.

След всеки изстрел великанът позабавяше крачка, а Елбраян получаваше възможност да изпрати още една стрела срещу него. Най-сетне упоритото чудовище не издържа и бавно се свлече на земята.

Иззад него се показаха неколцина уплашени мъже, гонени по петите от група въодушевени гоблини.

Пазителят коленичи край портата и внимателно се прицели, поваляйки гнусните създания едно след друго.

— Авелин, имам нужда от теб! — изкрещя той, открил внезапно, че положението му е по-тежко, отколкото предполагаше — върху стената, на по-малко от два метра от него, стоеше един гоблин и очевидно се канеше да се нахвърли отгоре му.

Авелин обаче не можеше да му помогне, тъй като сам той си имаше предостатъчно грижи — цяла група паури, които бяха успели някак да избегнат капаните на траперите и сега се спускаха по южния хълм, насочвайки се право към него.

Елбраян се обърна, за да посрещне удара на гоблина от стената, ала в този миг видя да проблясва нещо сребристо и чудовището рухна в краката му, а от мъртвото му тяло стърчаха три ками. Пазителят хвърли поглед назад и видя Катерицата, доволно усмихнат, да се втурва към едно зашеметено джудже.

— Авелин! — още по-настоятелно извика Елбраян и пак стреля, пронизвайки поредния гоблин, докато преследваните селяни притичаха покрай него и изскочиха през портата.

Елбраян отскочи назад и се претърколи през глава; гоблините се изсипаха на поляната отвъд стената…

… където магическият взрив на Авелин ги помете като съчки.

Сега вече можеха да избягат и те сториха точно това — Елбраян, тримата трапери, Авелин и Брадуордън, както и последните оцелели селяни. Макар и изморени, те поеха по следите, оставени от Симфония и дивите коне.

Тичаха цяла сутрин, като неведнъж им се наложи да се бият, макар че до сериозно сражение така и не се стигна. Да се изгубят беше невъзможно — дирите бяха достатъчно ясни, освен това Елбраян използваше мисловната си връзка със Симфония, за да е сигурен, че са на прав път.

Една особено упорита групичка от около тридесетина паури не спря да ги преследва през целия ден. Крясъците им ехтяха, а успееха ли гнусните създания да се приближат достатъчно, въздухът се изпълваше с летящи ками и брадви. А колчем Елбраян или Брадуордън поспираха, за да изстрелят някоя стрела срещу тях (неизменно убивайки онзи, в когото се целеха), жестоките джуджета само още повече се настървяваха.

Авелин, запъхтян и облян в пот, прекалено изтощен, за да се опита да използва някой друг камък, все ги караше да го оставят и да не се бавят заради него. Разбира се, Елбраян не даваше и да се издума подобно нещо, Брадуордън също не искаше да чува такива приказки и въпреки че час по час спираше, за да изстреля поредната стрела с арбалета си и макар да носеше и торбата с борещото се джудже, което бе зашеметил по-рано, все пак имаше достатъчно сили, за да качи едрия монах на гърба си.

Следите все така водеха на изток, Елбраян обаче даде знак, че е по-добре да се насочат на юг и пое надолу (повече пързаляйки се, отколкото тичайки) по един горист хълм, в чието подножие имаше полузамръзнал ручей, отвъд който пък се простираше заснежено поле. Бегълците прегазиха потока и продължиха напред, следвани от паурите, които сега, на равното, бързо започнаха да скъсяват преднината им.

— Защо минахме оттук? — отчаяно извика един от селяните.

Отговорът дойде миг по-късно, когато Пони, стиснала решително зъби, се показа насреща им, възседнала Симфония и следвана от още четиридесетина мъже, също на коне.

Групичката, водена от Елбраян не спря, паурите обаче се заковаха на място и се опитаха да се обърнат и да побегнат.

След като Пони и останалите мъже приключиха, на поляната не остана нито едно живо джудже, с изключение на злощастното създание, което продължаваше да рита в торбата на Брадуордън.