20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
— Невъзможно! — извика кралят. — Шотландците да продадат краля си за двеста хиляди лири!
— Евреите продадоха своя бог за тридесет сребърника.
— И кой Юда сключи тая гнусна сделка?
— Граф дьо Льовен.
— Сигурен ли сте в това, господине?
— Чух го със собствените си уши.
Кралят въздъхна дълбоко, сякаш сърцето му се разкъса, и отпусна глава на ръцете си.
— О, шотландците! — каза той. — Шотландците, които смятах за толкова верни! Шотландците, на които се доверих, когато можех да избягам в Оксфорд! Шотландците, моите съотечественици! Шотландците, моите братя! Но съвсем сигурен ли сте в това, господине?
— Легнал зад палатката на граф дьо Льовен, на която бях повдигнал малко завесата, всичко видях, всичко чух.
— И кога трябва да се извърши тая гадна сделка?
— Днес, сутринта. Както вижда ваше величество, няма време за губене.
— Защо ни е времето, щом казвате, че съм продаден?
— За да преминем Тайн, да отидем в Шотландия и да се присъединим към лорд Монтроз, който няма да ви продаде.
— И какво ще правя в Шотландия? Да водя партизанска война? Такава война е недостойна за един крал.
— Примерът на Робърт Брюс1 ви оправдава, всемилостиви господарю.
——
1 Робърт Брюс — шотландски крал (1306–1329), който успешно защитил независимостта на Шотландия от Англия — Б. пр.
— Не, не! Аз се бия вече много дълго време. Ако са ме продали, нека ме предадат и нека падне върху тях вечният позор на предателството им.
— Всемилостиви господарю, може би така трябва да постъпи един крал, но не така трябва да постъпи един съпруг и един баща. Аз дойдох от името на жена ви и дъщеря ви и от тяхно име, както и от името на другите ви две деца, останали в Лондон, ви казвам: „Живейте, всемилостиви господарю, бог иска това!“
Кралят стана, стегна колана си, запаса си шпагата, изтри с кърпичка изпотеното си чело и каза:
— Добре! Какво трябва да правим?
— Всемилостиви господарю, имате ли в цялата армия полк, на който можете да разчитате?
— Уинтър, имате ли доверие във вашия? — попита кралят.
— Всемилостиви господарю, те са хора, а хората станаха много слаби или много лоши. Аз имам доверие в тях, но не отговарям за това; бих им поверил живота си, но не се решавам да им поверя живота на ваше величество.
— Е добре — каза Атос, — по липса на полк, ние сме трима предани хора, това ще бъде достатъчно. Нека ваше величество се качи на коня, нека застане между нас, ще преминем Тайн, ще отидем в Шотландия и ще се спасим.
— Вие на същото мнение ли сте, Уинтър?
— Да, всемилостиви господарю.
— А вие, господин д’Ербле?
— На същото, всемилостиви господарю.
— Тогава да бъде така, както искате. Уинтър, дайте заповедите.
Лорд Уинтър излезе; през това време кралят довърши тоалета си. Първите лъчи на зората започваха да проникват през отворите на палатката, когато лорд Уинтър се върна.
— Всичко е готово, всемилостиви господарю — каза той.
— А ние? — попита Атос.
— Гримо и Блезоа държат за вас оседлани коне.
— В такъв случай — продължи Атос — да не, губим нито миг и да тръгнем.
— Да тръгнем — повтори кралят.
— Всемилостиви господарю — се обади Арамис, — ваше величество няма ли да предупреди приятелите си?
— Приятелите ми? — каза Чарлз I и печално поклати глава. — Аз нямам вече други приятели освен вас тримата. Един приятел от двадесет години, който никога не ме е забравил; двама приятели от осем дни, които никога няма да забравя. Да вървим, господа, да вървим.
Кралят излезе от палатката и намери наистина коня си готов. Той беше кулест кон, който кралят яздеше от три години и който обичаше много.
Като го видя, конят изцвили радостно.
— А, бях несправедлив — каза кралят. — Ето ако не приятел, поне живо същество, което ме обича. Ти ще ми останеш верен, Артъс, нали?
И сякаш разбрал думите му, конят приближи димящите си ноздри до лицето на краля, вдигна устните си и показа весело белите си зъби.
— Да, да — рече кралят, като го галеше с ръка, — добре, Артъс, доволен съм от тебе.
Кралят скочи на седлото с лекота, която му беше спечелила славата на един от най-добрите ездачи в Европа, обърна се към Атос, Арамис и Уинтър и каза:
— Е, господа, чакам ви.
Но Атос стоеше неподвижно, вперил очи и протегнал ръка към една черна линия, която се беше проточила по брега на Тайн и надминаваше два пъти дължината на лагера.
— Каква е тая линия? — рече Атос, на когото остатъците от нощния мрак, борещи се с първите лъчи на деня, още не позволяваха да различава предметите. — Каква е тая линия? Вчера я нямаше.