Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
Тя отвърна просто:
— Хайде де!
Ние бяхме сами, съвсем сами. Риве и чичото бяха изчезнали по криволичещите пътеки и аз й направих едно истинско признание, дълго, нежно, като й стисках и целувах пръстите. Тя го слушаше като нещо приятно и ново, без да знае точно на кое да вярва.
Най-после се почувствувах смутен, почнах да вярвам това, което говорех, бях блед, подтиснат, разтреперан и полека я прихванах през кръста.
Говорех й съвсем тихо, в малките къдрици край ухото. Тя толкова се беше замечтала, че изглеждаше като мъртва. После ръката й срещна моята и я стисна; притиснах бавно снагата й в трепетна и все по-силна прегръдка; тя не се помръдна, докоснах леко бузата й с устни и изведнъж моите устни, без да търсят, срещнаха нейните. Това беше дълга, дълга целувка и щеше да трае още много време, ако не чух на няколко крачки от себе си:
— Хм, хм!
Тя избяга през един гъсталак. Обърнах се и видях Риве, който ме настигна. Той се спря насред пътя и без да се усмихне, каза:
— Много хубаво! Така ли уреждаш работата на тая свиня Морен?
Аз отговорих самодоволно:
— Човек прави, каквото може, драги. А чичото? Ти докъде стигна? Аз отговарям за племенницата.
Риве отговори:
— Аз имах по-малко успех с чичото.
Хванах го подръка, за да се връщаме.
III
Вечерята съвсем ми замая главата. Седях до нея и под покривката на масата ръката ми непрекъснато срещаше нейната. Кракът ми настъпваше нейния; погледите ни се срещаха и сливаха. После се разходихме на лунно осветление. Шепнех й всички нежности, които се надигаха в сърцето ми, а те отиваха право в душата й. Бях я притиснал до себе си, целувах я всеки миг, овлажнявах устните си с нейните. Пред нас чичото и Риве спореха. Сенките важно ги следваха по пясъка на пътеките.
Прибрахме се. След малко раздавачът донесе телеграма от лелята, която съобщаваше, че ще се върне на другия ден, в седем часа сутринта, с първия влак.
Чичото каза:
— Е, добре, Анриет, върви да покажеш стаите на господата.
Ръкувахме се със старика и се качихме. Тя ни заведе първо в стаята на Риве и той ми пошепна на ухото:
— Успокой се, не ни заведе най-напред в твоята стая.
После ме придружи до моето легло. Щом като остана насаме с мен, аз я сграбчих отново в обятията си, като се стараех да смутя разума й и да сломя съпротивата й. Но когато почувствува, че няма да устои повече, тя избяга.
Мушнах се в леглото много ядосан, неспокоен и посрамен, знаейки добре, че няма да мога да заспя, като се питах каква ли грешка бях извършил, когато някой леко почука на вратата ми.
Попитах:
— Кой е?
Един слаб глас отговори:
— Аз съм.
Облякох се набързо, отворих и тя влезе.
— Забравих — каза тя — да ви попитам какво пиете сутрин: какао, чай или кафе?
Прегърнах я буйно, обсипвайки я с ласки, и прошепнах:
— Аз пия… пия… пия…
Но тя се изплъзна от ръцете ми, духна свещта и изчезна.
Страшно ядосан, останах сам в тъмнината, търсех кибрита и не можех да го намеря. Най-после го открих и полулуд, със свещник в ръка, излязох в коридора. Какво щях да правя? Не мислех вече. Исках да я намеря. Желаех я. И направих няколко крачки, без да мисля за каквото и да било. После изведнъж ми мина мисълта:
„Ами ако вляза при чичото, какво ще кажа?“
И застанах неподвижен, с празна глава и разтуптяно сърце. След няколко секунди се сетих какво да отговоря:
„Дявол да го вземе, ще кажа, че търся стаята на Риве, за да му говоря за една бърза работа.“
И почнах да разглеждам вратите, като се стараех да открия нейната. Но нищо не можеше да ме упъти. Хванах наслуки една дръжка и я натиснах. Отворих, влязох. Анриет, седнала на леглото си, ме гледаше слисана.
Тогава полека пуснах резето и като се приближих на пръсти, й казах:
— Забравих, госпожице, да ви поискам нещо за четене.
Тя се съпротивяваше, но аз скоро отворих книгата, която търсех. Заглавието й няма да ви кажа. Но това беше най-чудният роман, най-божествената поема.
Обърнах ли веднъж първата страница, тя ме остави да я чета, както си искам, и аз прелистих от нея толкова глави, че свещите ни изгоряха до края.
После, след като й благодарих и крадешком тръгнах към стаята си, една груба ръка ме спря и един глас, гласът на Риве, ми прошепна под носа:
— Все още ли уреждаш работата на тая свиня Морен?
В седем часа сутринта тя сама ми донесе чаша какао.
Никога не съм пил толкова какао. Какао, от което умираш от блаженство: нежно, кадифено, благоуханно, опияняващо. Не можех да си откъсна устата от прелестните краища на чашата.
Едва-що беше излязла девойката и влезе Риве. Той изглеждаше малко нервен, раздразнен, като човек, който не е спал никак, и малко ядосан ми каза: