Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
Сияещ, чичото стана, повика племенницата си и ни предложи да се разходим из имението му, като заяви:
— Сериозните работи довечера.
Започнаха да говорят с Риве за политика. Що се отнася до мене, след малко се озовах на няколко крачки зад тях редом с девойката. Тя наистина беше очарователна, очарователна!
С безкрайна предпазливост започнах да й говоря за приключението й, като се стараех да я направя своя съюзница.
Но тя ни най-малко не се смути; слушаше ме с вид на човек, който много се забавлява.
Аз й казах:
— Госпожице, помислете за всички неприятности, които ви предстоят. Ще трябва да се явите в съда, да срещнете насмешливите погледи, да говорите пред всички, да разкажете публично тази печална сцена в купето. А между нас казано, нямаше ли да бъде по-добре да не бяхте казвали нищо на тоя нахалник, а да бяхте го сложили на място и без да викате служащите, просто да смените купето.
Тя започна да се смее.
— Право казвате, но какво да правя! Аз се изплаших, а когато се изплаши човек, не разсъждава вече. След като разбрах положението, много съжалявах, че съм се развикала, но беше вече късно. Помислете как тоя глупак, с лице на луд, се хвърли отгоре ми като побеснял, без да каже дума! Аз даже не знаех какво иска от мене.
Тя ме гледаше в лицето, без да се смути или изплаши. Мислех си:
„Но то било весело това момиче! Ясно е, че тая свиня Морен се е излъгал.“
Подех шеговито:
— Хайде, госпожице, признайте, че той заслужава прошка, най-после човек не може да стои срещу такава хубава девойка като вас, без да изпита напълно естественото желание да я целуне.
Тя се засмя така силно, че всичките й зъби се видяха.
— Между желанието и действието, господине, има място за уважение.
Изразът беше смешен, макар и малко неясен. Аз внезапно попитах:
— Е добре, да речем, че сега ви целуна аз, какво бихте направили?
Тя се спря, изгледа ме отгоре додолу, после каза спокойно:
— О, вие, вие сте друго нещо.
Аз знаех, че съм друго нещо, защото в цялата област ме наричаха „хубавият Лабарб“. Тогава бях на тридесет години, но все пак попитах:
— Защо така?
Тя повдигна рамене и отговори:
— Хубава работа, ами защото вие не сте така глупав като него!
После, като ме погледна изпод вежди, добави:
— Нито толкова грозен.
Преди да успее да направи някакво движение, за да се отдръпне, аз й залепих една хубава целувка на бузата. Тя отскочи настрана, но много късно. После каза:
— Е добре, и вие не сте от стеснителните, но не подновявайте тази игра!
Аз приех смирен вид и казах с половин уста:
— О, госпожице, що се отнася до мен, моето единствено съкровено желание е да се явя пред съда за същата вина като Морен.
Тя попита на свой ред:
— Защо пък?
Погледнах я направо в очите сериозно.
— Защото вие сте едно от най-прекрасните създания, защото желанието ми да ви насиля ще бъде за мен грамота, титла, слава. Защото, след като ви видят, всички ще кажат: „Хм, Лабарб си заслужава наказанието, но все пак е щастливец.“
Тя започна да се смее от все сърце.
— Колко сте смешен!
Още не беше изрекла думата „смешен“, когато аз я прегърнах здраво и я зацелувах навсякъде, където намерех място: по косата, по челото, по очите, понякога по устата, по бузите, по цялата глава, на която тя, без да ще, откриваше по някое място, за да запази другата част.
Най-после се изскубна зачервена и обидена.
— Вие сте грубиян, господине, и съжалявам, задето ви слушах.
Малко смутен, аз й хванах ръката, шепнейки:
— Извинете, извинете, госпожице. Аз ви оскърбих, бях много груб! Не ми се сърдете! Да знаехте само!…
Напразно търсех някакво извинение. След минутка тя каза:
— Няма какво да зная, господине.
Но аз го бях измислил и извиках:
— Госпожице, от една година аз ви обичам.
Тя наистина се изненада и повдигна очи. Аз продължих:
— Да, госпожице, чуйте ме. Аз не познавам Морен и не искам да го зная. За мене не е важно дали той ще отиде в затвора и в съда. Миналата година ви видях тук, вие бяхте пред оградата. Като ви зърнах, останах поразен и вашият образ не ме напусна вече. Безразлично ми е дали ще повярвате, или не. Но аз реших, че сте божествена, споменът за вас не ме оставяше, исках да ви видя отново; възползувах се от случая с това говедо Морен и ето ме. Обстоятелствата ме накараха да премина границите, извинете ме, умолявам ви, извинете ме!
Тя дебнеше да открие истината в погледа ми, готова да се усмихне отново, и промълви:
— Шмекер!
Вдигнах ръка и с искрен тон (мисля, че наистина бях искрен) казах:
— Кълна ви се, че не лъжа!