Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— А за ония Додсън и Фог, дето ги вършат тез работи за своя сметка — продължи мистър Уелър, — и за всички други симпатяги от тоз занаят, дето скарват хората, без да вземат нищичко, и пращат своите чиновници при съседи и познати да изравят малките им караници, дето трябва да се оправят пред съда — за всички тези симпатяги мога да кажа само едно: да можех аз да им дам туй, що заслужават.
— Ах, и аз искам да им се даде туй, що заслужават: всеки с добро и щедро сърце е готов да им го даде! — рече мисис Бардел възхитена.
— Амин! — отговори Сам — И ще си живеят сито до немай-къде от туй! Желая ви лека нощ, госпожи.
За голямо облекчение на мисис Сандърс Сам си отиде, без да бъде поканен от домакинята да опита свинските крачета и печеното сирене: затова пък дамите, с детската — според силите му — помощ на младия мистър Бардел, си хапнаха хубавичко от лакомствата; и те наистина изчезнаха без остатък благодарение на усърдните им усилия.
Мистър Уелър се върна в странноприемницата „Джордж и ястребът“ и разказа най-точно на своя господар за ловките игри на Додсън и Фог, за които бе успял да разбере по време на посещението си у мисис Бардел. Едно свиждане с мистър Пъркър на следния ден напълно потвърди и дори надмина всички неприятни сведения, доставени от мистър Уелър. И мистър Пикуик бе принуден да се готви за коледното си гостуване в Дингли Дел с приятната мисъл за предстоящото му след два-три месеца дело за нанесена щета поради неустойка на брачно обещание: щеше да бъде изправен пред съда за граждански дела от общ характер, като тъжителката имаше всички възможни преимущества не само поради силата на обстоятелствата, но и поради ловките игри на Додсън и Фог на това отгоре.
Глава двадесет и седма
Оставаше един промеждутък от два дена преди уреченото време за отпътуване на пикуикистите до Дингли Дел и мистър Уелър, след като бе вечерял доста рано, седеше в една от задните стаи на „Джордж и ястребът“, обмисляйки по какъв начин би могъл да оползотвори най-добре времето си. Беше забележително хубав ден; и не бяха изминали дори десет минути, откакто умът му бе погълнат от този въпрос, когато отведнъж го обхвана топло синовно чувство; необходимостта да отиде и види баща си и да засвидетелствува своето уважение към мащеха си го облада тъй силно, щото се чудеше как дотогава не бе и помислял за това свое морално задължение. Горящ от желание да заглади още начаса своята досегашна небрежност, той веднага отиде на горния етаж при мистър Пикуик и го помоли да му даде отпуска, за да изпълни похвалното си намерение.
— Естествено, Сам, естествено — рече мистър Пикуик, със светнали от задоволство очи при това доказателство за синовните чувства на своя помощник. — Естествено, Сам.
Мистър Уелър направи благодарствен поклон.
— Много ме радва, като виждам вашето дълбоко съзнание за синовен дълг, Сам — рече мистър Пикуик.
— Винаги съм го имал, сър — отвърна мистър Уелър.
— Това ваше отношение е много мило — одобрително забеляза мистър Пикуик.
— Много, сър — отвърна мистър Уелър. — Когато и да съм искал нещо от моя баща, винаги е било с много почит и учтивост. А пък ако не искаше да ми го даде, аз самичък си го вземах, да не би да направя нещо лошо, задето не са ми го дали. По тоз начин съм му спестявал сумата и неприятности, сър.
— Не точно това исках да кажа, Сам — рече мистър Пикуик, като поклати глава леко усмихнат.
— Все с добри чувства, сър, с най-добри намерения, както казал оня джентълмен, дето избягал от жена си, щото му се виждало, че тя не била щастлива с него.
— Може да тръгвате, Сам — рече мистър Пикуик.
— Благодарности, сър — отвърна мистър Уелър; и като направи най-хубавия си поклон, облечен в най-хубавите си дрехи, Сам се настани на покрива на Аръндълския дилижанс и тръгна да пътешествува към Доркинг.
„Маркиз Гранби“ беше по времето на мистър Уелър истински образец на крайпътна пивница от по-горна категория — достатъчно голяма, за да бъде удобна, но и достатъчно малка, за да бъде уютна. На висок стълб от другата страна на пътя бе провесена голяма табела, изобразяваща главата и раменете на джентълмен с апоплектична физиономия в червен жакет с тъмносини кантове, а над тривърхата му шапка имаше някакво петно от същата синя боя, вероятно вместо небе. Над петното пък имаше чифт знамена; а под последното копче на жакета му се подаваха чифт пищови; и всичко заедно представляваше изразително и безспорно подобие на славния и незабравим маркиз Гранби74.
74
Маркиз Гранби — герой от Седемгодишната война.