Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
— Аз — хм — хм — признавам си, че бих искал, Еми, мила моя, първо малко да си пооправя дрехите — каза той и затича с още по-голяма бързина и от преди — и да си бях купил един часовник с верижка. Но щом трябва да се направи така, както е сега, то — хм — ще трябва да се направи. Закопчай яката на ризата ми, мила моя. Мистър Кленъм, бъдете любезен — хм — да ми подадете синьото шалче, което е в чекмеджето до лакътя ви. Закопчай ми сакото отпред, любов моя. Така — хм, — така изглежда по-широко, като е закопчано.
С разтрепераната си ръка той приглади нагоре бялата си коса и тогава, като взе за подкрепа дъщеря си и Кленъм, появи се на прозореца, облегнат на ръцете на двамата. Колежаните го поздравиха много сърдечно, а той им изпрати въздушна целувка с голяма изисканост и много покровителствено. А когато отново се оттегли в стаята си, промълви: „Бедните същества!“, с глас, в който се четеше дълбоко съчувствие към нещастното им положение.
Малката Дорит искаше час по-скоро той да си легне, за да се успокои. Когато Артър и съобщи намерението си да извести на Панкс, че сега вече може да се появи колкото е възможно по-скоро и да доведе радостното събитие до неговия завършек, тя шепнешком го помоли да остане при нея, докато баща й се съвземе и се успокои. Не беше нужно да го умолява повторно; и тя приготви леглото на своя баща и го помоли да полегне. Но още половин час и повече дори той не искаше да чуе, а подтичваше из стаята и разискваше сам със себе си дали е вероятно, или не маршалът да разреши всички затворници да застанат на прозорците на административната сграда, която гледаше към улицата, и да видят как той и семейството му си отиват завинаги в своята карета — което според него щяло да представлява за тях незабравима гледка. Но постепенно започна да отмалява и да се изморява и най-сетне се изтегна на леглото.
Тя седна пак предано край него, като му вееше и разхлаждаше челото му; и той уж тъкмо бе започнал да се унася в сън (без да изпуща кесията с парите от ръка), когато внезапно се изправи и каза:
— Мистър Кленъм, простете. Смея ли да разбирам, драги ми господине, че аз вече мога — хм — да изляза през портиерната още в този миг и — хм — да се поразходя?
— Мисля, че не, мистър Дорит — отвърна неохотно Кленъм. — Има все още известни формалности, които трябва да се извършат; макар самото ви задържане тук и то вече да е чиста формалност, страхувам се, че тя трябва още известно време да се съблюдава.
При тези думи той отново пророни няколко сълзи.
— Но това ще са само няколко часа, сър — бодро го успокои Кленъм.
— Само няколко часа, казахте, сър — изведнаж бурно отвърна той. — Лесно ви е да приказвате за часове, сър! А знаете ли какво е и един-единствен час за човека, който се задушава за чист въздух?
С това той се успокои; защото, след като пророни няколко сълзи и сприхаво заяви, че не можел да диша, старецът постепенно задряма. А Кленъм намери достатъчно теми за размишление, докато седеше в притихналата стая и наблюдаваше бащата в неговото легло и дъщерята, която разхлаждаше лицето му.
Малката Дорит също се бе унесла в мисли. След като внимателно приглади нагоре бялата му коса и като докосна челото му с устни, тя погледна Артър, който приближи до нея, и с тих шепот продължи гласно мислите си:
— Мистър Кленъм, той ще изплати ли всичките си дългове, преди да излезе оттук?
— Несъмнено. Всичките.
— Всичките дългове, заради които е бил затворен тук през целия мой живот и преди това?
— Несъмнено.
По лицето й се изписа несигурност и протест; нещо, което не приличаше на пълно задоволство. Той се опита да го разгадае и каза:
— Вие се радвате, че той ще ги плати, нали?
— А вие радвате ли се? — запита тя замислено.
— Дали се радвам? От все сърце.
— Тогава, значи, и аз би трябвало да се радвам.
— Но всъщност не се радвате, така ли?
— Струва ми се жестоко — каза малката Дорит, — че той е трябвало да похаби толкова много години и да страда толкова дълбоко и накрая пак да плати дълговете си. Струва ми се жестоко, че ще трябва да плаща и с живот, и с пари.
— Мое мило дете… — подхвана Кленъм.
— Да, знам, че не съм права — прекъсна го тя кротко, — не си мислете нищо лошо за мен; но тази мисъл се е сраснала с мен тук.