Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Казах, че ще се опитам и излязох. Положението очевидно беше лошо, щом се налагаше Луси да бъде подготвена по такъв начин. И докато карах по шосето срещу фаровете на потока от коли, прииждащ към града за съботната вечер, мислех си каква забавна задача имах — да подготвя Луси за неприятната вест. Същата мисъл ми мина и когато заизкачвах циментовата пътека към слабо осветената бяла къща. Но после, когато влязох в гостната с резбованата мебел с червен плюш, с картичките и стереоскопа, с маларичния пастелен портрет на статива и започнах да подготвям Луси, разбрах, че в това решително нямаше нищо забавно.
Във всеки случай тя прие вестта стоически. Въпреки че засягаше най-болното й място, прие я стоически.
— Боже мой! — промълви само, с вкаменено бледо лице. — Боже мой! — И после: — Една минутка, да си взема палтото.
Седнахме в колата и се отправихме към града. Не разговаряхме. Само веднъж тя прошепна „Боже мой“, но това не се отнасяше за мен. Реших, че се моли — нали някога беше учила в затънтения баптистки колеж сред червените калища, в който не жалеха време за молитви. Може да й беше станало навик.
И когато я въведох в чакалнята, където седеше Шефа, отново не видях нищо забавно. Той извърна бавно глава на високото облегало на креслото, облечено с пъстър кретон, и впери поглед в нея, като че не я познаваше. Тя не се приближи до него, а се спря насред стаята и попита:
— Как е?
При този въпрос очите на Шефа пламнаха и той скочи като ужилен от креслото.
— Всичко е наред, чуваш ли? Ще се оправи, разбери!
— Как е той? — повтори тя.
— Ти чуваш ли какво ти говоря? Ще се оправи — изхриптя Шефа.
— Това го казваш ти, но какво мислят докторите?
Цялата му кръв се качи в главата и той задиша тежко.
— Ти искаше това. Ти сама го искаше. Нали разправяше, че предпочиташ да умре пред очите ти! Ти го искаше. — Той пристъпи към нея. — Но напук на тебе всичко е наред. Чуваш ли? Той ще се оправи.
— Дай боже — каза смирено тя.
— Дай боже, дай боже! — викна той. — Нищо му няма на момчето. То е яко, ще издържи.
Тя не отговори нищо, само стоеше и го гледаше. Кръвта се оттегли постепенно от лицето му и той сякаш се огъна под тежестта на собствената си маса. После тя попита:
— Може ли да го видя?
Преди да отговори, Шефа се върна при креслото си и седна. После погледна към мен.
— Заведи я в триста и пета стая — разпореди се той. Говореше вяло, машинално, като че се намираше в гарова чакалня и отговаряше на глупавите въпроси на някой пътник за разписанието на влаковете.
Заведох я в 305-та стая, където под белия чаршаф лежеше неподвижното тяло, от чиято полуотворена уста се изтръгваше трудно дишане. Отначало тя не се приближи до леглото. Остана до вратата и загледа Том оттам. Помислих, че всеки миг може да припадне, та протегнах ръка да я подкрепя, но Луси стоеше здраво на краката си. После се приближи до леглото и докосна плахо тялото. Сложи ръка на десния крак над самия глезен и замря тъй, сякаш искаше по този начин да почерпи или да вдъхне някаква сила. В това време сестрата, която стоеше от другата страна на леглото, се наведе да избърше капките пот от челото на пострадалия. Луси пристъпи към възглавницата, погледна сестрата и протегна ръка. Сестрата й подаде кърпата и Луси изтри челото и слепоочията му. После върна кърпата на сестрата.
— Благодаря — прошепна Луси.
На чистото добро лице на сестрата, вече не млада, се появи съчувствена усмивка — сякаш за секунда припламна светлинка в уютна, но изоставена стая.
Но Луси не гледаше сестрата, а лицето с отпусната челюст, което с мъка вдишваше и издишваше. Върху него нямаше никаква светлина. Сестрата ни обясни, че доктор Стантън е излязъл за малко и когато дойде, тя ще ни съобщи. Затова ние се върнахме при Шефа, който седеше все тъй, облегнал тежката си глава на пъстрия кретон.
Луси седна на друго такова кресло (пъстрите кретонени калъфи, цветята по перваза на прозореца, акварелите в прости дървени рамки и камината с изкуствени пънове в нея придаваха на чакалнята уютен и весел вид) и наведе глава, но от време на време поглеждаше Шефа, а аз се настаних на канапето до стената и запрелиствах илюстрованите списания, от които ставаше ясно, че светът извън нашето уютно ъгълче не е престанал да съществува.
Към единайсет и половина дойде Адъм и съобщи, че докторът от Балтимор не може да излети, защото имало гъста мъгла, но щом тя се вдигне, ще тръгне.