Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]». Краткое содержание книги:
„Ами ако не сме, какво може да ми се случи?“ – помисли си момичето. Вече беше робиня. Щяха да я хвърлят в харема. Щеше да стане наложница и да си я прехвърлят от обятия в обятия. А дали съпругът на тази жена също щеше да я обладае? Потрепери от ужас. Реши това да е първото нещо, за което ще попита Михримах. Само кимна с глава, езикът й не се превъртя да изрече: „Споразумяхме се!“.
– Моето име е Михримах – каза момичето до нея. – Слънце и луна. Нощ и ден, черно и бяло, светлина и мрак... Цял куп значения все от този порядък. А за теб... Чакай да видим! – почеса се с пръст по брадичката. – Чакай да видим! Ха, открих го! – възкликна накрая.
Взе в длани ръцете на Сесилия и обяви:
– Нурбану! Нека твоето име, сестрице, да бъде Нурбану! Хюрем изръкопляска от възхищение.
– Нурбану! Наистина красиво име!
Сесилия, ни жива, ни умряла, се опита да го повтори, като го надроби на срички:
– Нур-ба-ну...
– Да, скъпа! Сесилия ще си остане дълбоко в теб, но отсега нататък вече всеки гражданин на Османската империя ще те нарича Нурбану. Пътят към щастието ти е отворен, знам го.
– Нурбану? Какво означава? И в моето име ли има заложен толкова красив смисъл, както и в твоето?
– Даже още по-красив, много специален! – изчурулика Михримах. Нурбану означава кралица, която разпръсква сиянието на Господ.
Михримах и Нурбану разглеждаха копринените платове, които бяха донесли шивачите, когато известиха:
– Пристигна Майстор Синан!
– Кой е този Майстор Синан? – попита момичето.
– Строител. Баща ми го обяви за главен архитект. Но аз го наричат другояче.
– Какво? Ти всекиго ли прекръщаваш така, Михримах?
Заляха се от смях. Залято от него прозвуча и името, което Михримах беше дала на Майстор Синан.
Нурбану усвояваше турския език невероятно бързо. Наистина допускаше комични грешки, които ги разсмиваха, но тя не се сърдеше. Хюрем я накара да седне пред нея и взе да й разказва:
– Аз бях същата. Започнех ли да говоря, султанът се превиваше от смях. Но аз пък непрекъснато се смеех на неговите грешки, щом говореше на руски.
Момичето направо се изуми:
– Как така? Вие смеели сте на султан? Той не ядосва ли?
– За какво да се ядосва?
Нурбану ококори широко очи:
– При нас – сърдят. На краля смееш – не! Само посмял смееш – и главата – къххх!
И за да подкрепи думите си, показа с пръст как й прерязват шията, с което накара Хюрем и Михримах да се заливат дълго време от смях.
– Ти нас не ни гледай! – пошепна й Михримах. – И у нас главата -Шъххх! На падишаха не можеш да се присмиваш. Татко бил влюбен в мама, затова не се е ядосвал.
Майстор Синан влезе в стаята на Михримах с цял топ навита на руло хартия под мишница. Отбиваше се при нея има-няма по три, а понякога и по четири пъти на месец. Струваше му се, че е сън, страхуваше се да не се събуди. Беше се примирил да живее с нея, но без нея. Единствените му опасения бяха след женитбата този, който щеше да й стане съпруг, да не му попречи. Даже по време на един от разговорите им той между другото сподели това и с принцеса Михримах.
– Какво искате да кажете, Синан ага?
– Това, което искам да кажа, е, че като удари часът на женитбата, думата вече няма да имат майка ви и татко ви, а съпругът.
– Коя дума?
– Ще става това, което каже съпругът. Ако не разреши да идвам, няма да мога да ви виждам.
– Рюстем ли? – изсмя се Михримах. – Рюстем ли ще ми казва какво трябва да правя и какво – не!
– Разбира се! Така е редно. Щом е ваш съпруг.
– Грешно сте си втълпили, ага – твърдо се противопостави Михримах. – В нашия договор не е записано така. Като се е оженил, не значи, че ще се отнася с нас като с робиня. Да не би вие така да постъпвате. Смятате, че трябва да се държите с жените като с робини ли?
Синан се изруга наум: „По дяволите!“ Защо ли подхвана тази тема? От дума на дума стигна и дотук. Това беше единствената тема, по която не беше говорил, нямаше да говори и не можеше да говори. Жените, нямаше как да й каже: „Нима след теб ще виждам други жени, та да им заповядвам и да се отнасям с тях като с робини!“. Значи Михримах си мислеше, че той си има жени.
Добре че не продължи с тази тема.
– Не, ага, не! – отсече тя. – Сключваме брак, но не приемаме диктата. Ще влизате и излизате от дома ми и след сватбата. Имаме да обсъждаме много неща. Искаме да ви поръчаме още много работи. Да не говорим повече, става ли?
Това беше разведрило малко Синан, но от друга страна, си казваше „Онзи човек не гледа с добро око. Същинска черна овца. Изглежда, по нататък ще си покаже номерата“.
Само за девет-десет минути разговор с Михримах – и цялата му умора изчезваше. След като султан Сюлейман го обяви за главен архитект, не му оставаше време да се почеше по главата. Денят не му стигаше за нарежданията на султан Сюлейман, от една страна, а от друга за заповедта на Хюрем ханъм строежът на банята до „Айя София" да приключи в най-скоро време. Но никога не се оплакваше от тази претовареност. С изключение на кубето за банята. То изобщо не се покриваше с изчисленията. Толкова красиво излизаше на чертеж, пресмяташе статиката и баланса му така, както се беше научил от големите майстори, преценяваше отново и отново, общо и поотделно якостта, тежестта, дори ъглите на камъните, които щеше да използва, но въпреки това все не можеше да затвори дупката на върха. Ако не беше предложена баня с градено от камъни кубе, тези неволи нямаше да му се стоварят върху главата. Но инатът си е инат! Банята на Хюрем султан щеше да е единствената за всички времена баня с иззидано каменно кубе. Точно заради това сега беше заложил и ум, и мисъл в камъните, в разходите, в изчисленията. Само усмивката на Михримах, нейните въпроси, интересът й – всъщност хубостта й – го караха да забрави и умора, и проблемите.