Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

„В името на Тези, които наблюдават и оформят — каза си Тиамак, — хубаво е да имаш някого, с когото да споделяш мислите си, който разбира, който задава въпроси, който търси смисъла!“

В момента дори не изпитваше потребност от своя дом в мочурищата.

— Чудесно, Странгиард. Това наистина си заслужава да бъде обсъдено.

Архиварят се изчерви, но отвърна убедено:

— Спомням си, че когато бягахме от Наглимунд, Деорнот каза, че норните, изглежда, искат да ни отклонят да тръгнем в някои посоки — тогава по-точно да не навлезем по-дълбоко в Алдхеорте. Вместо да се опитат да ни убият или заловят, те като че ли се опитваха… да ни отклонят. — Свещеникът разтри разсеяно зачервения си от престоя на палубата нос. — Мисля, че ни пречеха да се срещнем със ситите.

Тиамак остави листовете, които държеше: по-късно щяха да имат достатъчно време за тях.

— Значи по всяка вероятност ситите знаят нещо, което дори и те не осъзнават! В името на Този, който винаги стъпва на пясък, как ми се иска да бяхме разпитали младия Саймън по-подробно за времето, което е прекарал заедно с безсмъртните. — Тиамак се изправи и се приближи до вратата на каютата. — Ще отида да кажа на Слудиг, че искаме да разговаряме с Адиту. — Той спря. — Но не знам как би могла да се прехвърли от един кораб на друг. Морето е толкова опасно в момента…

Странгиард помръдна рамене.

— Няма да навреди, ако попиташ.

Тиамак се люшна с люлеенето на кораба, после изведнъж пак седна.

— Това може да почака до сутринта, когато ще може да се прехвърли по-безопасно. Преди това можем да направим много неща. — Той отново взе пергаментите. — Би могло да е всичко, Странгиард — всичко! Трябва да си спомним всички места, където сме били, хората, които сме срещали. Досега реагирахме на онова, което е пред нас. Сега зависи от нас двамата да помислим какво сме пропуснали да видим, вторачени в най-належащите проблеми и във войната.