Съдбовният кораб [bg]

— Предполагам, че всичко трябва да върша сам. — И я отвори. Тя го последва в извратена заплененост.

Докато стоеше в края на стълбата, която извеждаше на палубата, Малта разсъди, че капакът на люка можеше да го спаси. Винаги беше труден за повдигане и плъзгане — вероятно щеше да го надвие. Но той вече беше изкачил стълбата наполовина, люкът беше отворен и те бяха обгърнати от участък слънчева светлина. Надолу към тях се взираше мъж с оголена гръд. Разгърналият криле гарван, татуиран върху гърдите му, беше оплискан с прясна кръв, която, изглежда, не беше негова. По лицето и отстрани, надолу по врата му се простираха робски татуировки. От ножа, който държеше, капеше кръв. Ококореният му взор се промени във вик на наслада.

— Хей, капитане! Ела да видиш какви хубави птички намерих затворени долу. — А към сатрапа и Малта излая: — Качете се тук горе и не се помайвайте!

Докато сатрапът се подаваше от люка, пиратът го сграбчи за ръката и го издърпа на палубата. Сатрапът прокле и замахна към мъжа, който го просна на земята с небрежно побутване. Когато сграбчи Малта, тя стисна зъби и отказа да извика. Взираше се втренчено в него, докато той я повдигна за ръката и я запрати на палубата. Тя се приземи на крака до сатрапа. Без да сваля поглед от злорадстващия пират, Малта се приведе, грабна сатрапа за горната част на ръката и му помогна да се изправи.

Палубата около тях беше пълна бъркотия. В единия край купчина обезоръжени калсидци бяха обградени, пазени от трима подигравателни нападатели. Точно след основата на мачтата Малта можеше да види проснатите крака на мъж. Не помръдваха. Други от пиратите се спускаха надолу към трюма, за да видят какъв товар си бяха спечелили. Малта чу плисък и се извърна навреме, за да види как някакви мъже изхвърлят тяло през борда. Може би беше помощникът.

— Ще умрете за това! Ще умрете! — гневно пуфтеше сатрапът. Две червени петна изпъкваха върху бледите му бузи, а косата му беше разчорлена. Той изгледа кръвнишки всички им. — Къде е капитанът? Настоявам да се видя с капитана!

— Моля те, замълчи — с тих глас му се примоли Малта.

Той не я послуша. Избута я като че ли падането му беше по нейна вина.

— Тишина! — изплю към нея той. — Глупава жена. Не си позволявай да ми казваш какво да правя! — В очите му проблесна гняв, но гласът му го издаде с треперливостта си. Сви юмруци до тялото си. — Настоявам да ми бъде доведен капитанът.

— Какво намери, Ръск? — попита ухилено нисък, мускулест мъж техния пленител. Къдрава, червена коса се подаваше изпод кърпата на главата му, обозначена с гарван. В лявата си ръка стискаше меч. С върха на острието повдигна бродирания край на жакета на сатрапа. — Това е добре оперена птица. Богат търговец или благородник, бих казал.

Косго обидено изпъчи гърди.

— Аз съм велеславният сатрап Косго, владетел на цяла Джамаилия и наследник на Перления трон! Настоявам да говоря с капитана!