Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

— Никой?

— Само ако не броиш и войниците, които ни обкръжават.

— Какво? Кога?

Равнодушно вдигане на раменете.

— Кой знае? Може би веднага. Кокошката ги наблюдаваше цялата нощ. Разправя, че не е редно, дето никой от тях не е помръднал. Както се оказва, дори и да се изпикае. Кокошката вика, че това било съвсем неестествено за кой да е войник.

Преследвача замахна с ръка.

— Може и да можеш да ги различиш по дюните и на края на гората.

Стражата му бе свършила и съгледвачът се промъкна навътре. Кайл нагласи тежестта на сабята си на лявото бедро и си сложи шлема. За пореден път му се прииска да има щит, лък или дори наръч метателни къси копия. Той примижа и едва можа да различи високите тъмни фигури, застанали неподвижно като дървета в мъглата и предутринния мрак. Изглеждаха едри мъжища, добре дисциплинирани. Не му харесваше, че се налага да се забърква с тях.

Нищо не помръдна по време на стражата на Кайл. Денят засия и слънцето изгря като огнено кълбо над джунглата. На Кайл му се стори великолепна гледка, съвсем различна от всичко, което бе виждал в равнините. Сякаш цялата гора на изток беше пламнала. Най-накрая зад него застана Пътника. Високият мечоносец връзваше на опашка дългата си къдрава коса. Той кимна на Кайл:

— Закуси.

Над остатъците от храна в подносите Пустошта и Кокошката заточваха остриетата на оръжията си с малките точилни камъни от снаряжението; Пустошта имаше два дълги ножа, а Кокошката — едноостър меч с дълга дръжка за хващане с две ръце. От торбите им излязоха и шлемове — железен и бронзов, с надвеси за лицата, които се извиваха до предпазители за носа.

— Не бяхме ги виждали напоследък — отбеляза Кайл.

— Не бяхме водили истински бой напоследък — отвърна Кокошката. — Гледаме да ги избягваме.

Пустошта нахлупи шлема си:

— Даа. В такъв бой човек може и да загине.

Кайл за малко да избухне в смях — шлемът изглеждаше поне с два размера по-малък върху косматия снажен юнак, все едно бик да нахлупи гърненце. След като се овладя, Кайл размисли, че едва ли изглежда много по-добре в своите не съответстващи доспехи, сякаш събрани от вехтошар. Извади сабята и огледа острието й — бляскаво и остро, както в деня, когато Опушения го надписа. Явно нищо не можеше да го засегне. Обърна се към Ереко, седнал със скръстени крака и без оръжие.

— Къде е копието ти?

Тел Акаи вдигна поглед и в златните му очи проблесна нещо, което прониза Кайл в сърцето, преди да се скрие и познатата студена усмивка да се върне на устните му.

— Не тук, Кайл. Не в родината ми.

Братята продължиха да се разправят с оръжието си. Преследвача проверяваше разположението на повече оръжия, отколкото Кайл изобщо бе предполаган, че може да носи. Чудеше се какво ли чакат, после Пътника отново влезе в шатрата и той разбра.

Човекът ги огледа един по един. Лицето му беше потъмняло от разбушувани чувства, които Кайл не можеше да назове; някакъв нетърпелив гняв, дори отвращение. Бръчките около устата му се спускаха надолу като разрези. Той кимна одобрението си, Изгубените братя скокнаха до навеса на палатката и застанаха от двете му страни с ръце на оръжията. Пръв навън се подаде Преследвача. Пътника излезе, а след него Кайл и Ереко. Братята вървяха отзад.