Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

— Няма ли да слезем сега? — за пореден път запита той Ереко и прекара пръст по напуканите си устни. — Водата ни е малко.

Пръстите му се изцапаха с кръв.

— Тази страна е опасна, Кайл — отговори грамадният Тел Акаи тъй търпеливо, както и при първото питане на Кайл. — Трябва да бъдем внимателни.

Да бъдем внимателни! Кайл за малко да посочи към носа, където Пътника бе полегнал в сянката на някакъв брезент. С такъв несъмнен майстор на меча като него на борда? Ами ти, висок почти два човешки боя гигант? А тримата ветерани от Ассаил, напуснали Пурпурната гвардия, понеже им се сторила скучна? Богове и духове, що за страна беше това?

Въпреки това не спряха — дори и когато последната вода бе изтръскана от последното буре. Златната светлина на следобеда преля в дошлия объркващо внезапно червен залез. За малко отново да запита защо Ереко не прави опит да хвърли котва край брега и дали само ще се носят така до смърт от жегата, когато се усети, че никой друг не пита. Всички останали, дори пламенно самостоятелният Преследвач, явно се подчиняваха на опитността на гиганта. Кайл стисна зъби и се облегна на топлите, влажни и вече плесенясали дъски на Хвърчило.

Със спускането на вечерта Кайл задряма в смазващите жега и влажност. Събуди го просумтяване от един от Изгубените братя. Всички гледаха право напред. Кайл се поизправи. Далечни факли осветяваха края на дълга ниска пясъчна ивица, вдадена навътре в морето. Зад факлите се издигаше голяма палатка — тънкият плат на страните й леко се издуваше на слабия нощен ветрец. Ереко обърна носа към брега.