Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

— Какво бе това? — кресна той през залелия ушите му рев.

— Стори ми се, че видях…

Мучене като на бик извъртя главите им назад. Нещо грамадно се удари в гората по изминатия от тях път. Дървесината трещеше като при взрив. Той и Пъклената се усмихнаха един на друг развеселено и ужасено — явно гората не беше кой знае какво.

— Трябва да вървим!

Пъклената кимаше, но погледът й бе прикован към нещата отпред.

— Той отново се измъкна. Но съм уверена, че знам…

Тя махна с ръка, всичко наоколо трепна и изсветля до сивкав здрач. В този миг нейното животно изцвили предсмъртно.

Усещането от преминаването бе като от най-лошия махмурлук, който Рилиш въобще бе изпитвал. Държеше се за пламналото чело, а от очите му се лееха сълзи. Докато зрението му се нагаждаше, установи, че все още е на коня, но Пъклената бе паднала на земята в копитата на неговото животно — нейният кон се беше проснал мъртъв посред вътрешностите си. Половината от животното не беше преминала.

— Пъклена!

Обгърнала страната си с една ръка, тя посочи и изръмжа:

— Хвани го!

Рилиш срита коня и препусна. Размазано видя осеяна със скали равнина, едноцветно матово небе, после конят му го пренесе над издатината на някакъв хребет, плъзна се, затанцува и застъпва странично надолу по дълъг сипей до тясното и сухо дъно на долчинка. Закашля се и махна към облака прах, а около него се сипеха пръст и камъни. Някой друг кашляше наблизо.

Прахът се разреди и Рилиш видя Дол, легнал между камъните, стиснал с две ръце празните парцали на единия от крачолите си. Гледаше нагоре към него с разкривено от гняв и малко горчива веселост лице.

— Проклетите дървета ми откъснаха крака — изрече той и зъбите му проблеснаха зад брадата.

Рилиш даде на себе си позволение да се отпусне и разтри бедрото си.

— Знаеш ли — оживено продължи Дол, — в песните героят прескача от Лабиринт в Лабиринт и винаги се приземява на краката си. Никога не се оказва върху някакъв проклет хълм, та да падне на задника си.

Рилиш уморено кимна в знак на съгласие.

— Не мисля, че менестрелите са били там.

Яростна усмивка на сподавена смъртна мъка, а после човекът го погледна.

— Фамилията Кет, нали така? Рилиш?

— Да.

— Минал си на страната на варварите, а?

— Да кажем, че не съм съгласен с политиката на императрицата.

Дол го изгледа, после се засмя и завърши с болезнено ръмжене.

— Императрицата? А, да, тя.

Рилиш гледаше човека неуверено и отвори уста да му зададе очевидния въпрос, когато онзи погледна настрани и зяпна от изненада. Някой друг приближаваше и си проправяше път между камъните в долчинката — слаб, с разрошена сива коса, от него висяха разръфаните парцали на някога скъпи одежди.