Зовът на барабана [bg]

— Иън, това не е…

— Тихо — рече той отново и сложи ръка върху моята, за да потуши възраженията ми. — Върви при него, лельо. Няма да го изплашиш, той е свикнал с теб, нали?

Избърсах капка кал от края на носа си, чувствах се като пълна идиотка. Нямаше време да споря обаче. Иън ме бутна леко и аз се обърнах към вратата. Влязох в мрака на хамбара, наведох се и сложих ръка върху мъжа. Кожата му беше гореща и суха, ръката му бе отпусната.

— Иън, можеш ли да говориш с него? Кажи името му, кажи му, че всичко е наред.

— Не бива да изричаш името му, лельо; това ще призове демоните.

Иън прочисти гърлото си и каза няколко гърлени думи. Ръката в моята потрепна леко. Очите ми вече свикваха с тъмното и видях лицето му, на него беше изписана лека изненада, когато видя шарките от кал.

— Пей, лельо — каза тихо Иън. — Tantum ergo може би; звучи малко като тяхната песен.

Все пак нямаше какво друго да сторя. И започнах почти безсилно.

— Tantum ergo, sacramentum…

След секунди гласът ми укрепна и аз седнах на пети, пеех бавно и държах ръката му. Тежките вежди се отпуснаха и нещо като спокойствие се настани в хлътналите очи.

Бях присъствала на много смърт, при злополука, на бойното поле, от болест или по естествени причини, и бях виждала как хората я посрещат по много начини — от философско приемане до яростен протест. Но никога не бях виждала някой да умира така.

Той просто чакаше, вперил очи в моите, докато не стигнах до края на песента. После обърна лице към вратата и когато изгряващото слънце го достигна, напусна тялото си, без да помръдне и мускул или да си поеме последен дъх.

Седях неподвижно, държах отпуснатата му ръка, докато не осъзнах, че съм стаила дъха си.

Въздухът около мен беше странно неподвижен, сякаш времето бе спряло за миг. Разбира се, че беше, помислих си и се насилих да поема дъх. Беше спряло за него, завинаги.