Хари Потър и огненият бокал

Седрик поклати глава и направи няколко крачки към проснатия паяк, отдалечавайки се от купата.

— Не — каза той.

— Стига с това твое благородство! — подразни се Хари. — Просто я вземи и да се махаме оттук.

Седрик гледаше как Хари се е вкопчил в храста, за да стои прав.

— Ти ми каза за змейовете — рече Седрик. — Аз щях да се проваля още на първото изпитание, ако не беше ме предупредил какво ме очаква.

— На мен също ми помогнаха за това — тросна се Хари, докато се опитваше да попие с мантията кръвта по крака си. — Ти пък ми подсказа за яйцето, значи сме квит.

— И на мен ми бяха помогнали за яйцето — упорстваше Седрик.

— Пак сме квит — настояваше Хари и се опитваше да стъпи внимателно на крака си, но той се огъна под тежестта му — явно си беше изкълчил глезена, когато паякът го пусна.

— Ти заслужаваше повече точки на второто изпитание — не отстъпваше Седрик. — Забави се, за да освободиш всички заложници. Аз трябваше да го направя.

— Защото само аз излязох толкова глупав, че да повярвам на оная песен — каза с горчивина Хари. — Хайде, взимай купата.

— Няма — рече Седрик и стъпи върху оплетените крака на паяка, за да стигне до Хари, който се вторачи в него.

Седрик говореше абсолютно сериозно. Той обръщаше гръб на славата, която бе убягвала на „Хафълпаф“ от векове.

— Тръгвай! — каза Седрик.

Явно си беше наложил да събере цялата решителност, на която бе способен — чертите на лицето му не помръдваха, ръцете му бяха скръстени, видът му издаваше непоколебимост.

Хари отмести очи от Седрик към купата. За един светъл миг си представи как излиза с нея от лабиринта, носи я високо над главата си, чува рева на тълпата, и пред него изплува по-ясно отвсякога светналото от възхищение лице на Чо… Но видението се стопи и той се върна към действителността, вперил очи в свъсеното непреклонно лице на Седрик.

— Двамата заедно — рече Хари.

— Какво?

— Ще я вземем заедно. Ще си поделим първото място — нали това е победа на „Хогуортс“!

Седрик зяпна Хари и разпери ръце.

— Ти… ти сигурен ли си?

— Да — рече Хари. — Да… Не си ли помагахме един на друг, а? И двамата стигнахме дотук. Нека да я вземем заедно.

Още миг Седрик гледаше така, сякаш не можеше да повярва на ушите си, и чак тогава лицето му се озари от широка усмивка.

— Така да бъде. Хайде.

Той хвана здраво Хари под мишницата и му помогна да изкуцука до пиедестала, върху който бе поставена купата. Те застанаха пред нея и всеки от двамата протегна ръка към една от блестящите й дръжки.