Децата на капитан Грант
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечо Обов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Децата на капитан Грант». Краткое содержание книги:
Обикновено табуто се налага на вождовете с политическа цел, освен ако не се наложи при обстоятелство от частно естество. Туземецът е табу за няколко дни при различни обстоятелства — когато си е остригал косите, когато е подложен на татуировка, когато строи пирога или къща, при смъртоносна болест или след смъртта си. Ако непредвидлива прекомерна консумация заплашва да обезриби реките или да изчерпи в най-ранна фаза реколтата на сладки патати, върху тези храни се налага защитно стопанско табу. Ако някой вожд иска да отстрани досадни посетители от своя дом, той му налага табу. Ако иска да запази само за себе си връзките с някой чужд кораб, той също му налага табу. Или ако иска да отстрани някой европейски търговец, от който не е доволен. Неговото запрещение прилича тогава на старинното „вето“ на кралете.
Когато един предмет е табу, никой не може да го докосне безнаказано. Когато някой туземец е подложен на такова запрещение, забраняват му се за известно време някои храни. Освободят ли го от тази строга диета, ако е богат, помагат му робите, като му тъпчат в устата храните, които той не трябва да докосва със своите ръце. Ако е беден, той е принуден да събира храната си само с уста и в такъв случай табуто прави от него животно.
С една дума, за да завършим, този чудноват обичай направлява и променя и най-незначителните дейности на новозеландците. Табуто е едно непрекъснато вмешателство на божеството в обществения живот. То има сила на закон и може да се каже, че целият трудов кодекс на туземците, кодекс неоспорим и неоспорен, се свежда до честата употреба на табуто.
Що се отнася до затворените във Варе Атуа пленници, наложеното табу беше произволно и имаше за цел да ги предпази от яростта на диваците. Някои от туземците, приятели и съмишленици на Кай Куму, при възгласа на своя вожд се спряха веднага и защитиха пленниците.
Гленарван обаче не си правеше илюзии върху съдбата, която го очакваше. Само неговата смърт можеше да заплати за убийството на един вожд. Но за дивите народи смъртта е само завършек на едно дълго мъчение. Ето защо Гленарван очакваше, че жестоко ще изкупи оправданото възмущение, което го накара да вдигне оръжие, но се надяваше, че гневът на Кай Куму ще порази само него.
Каква ужасна нощ прекараха Гленарван и спътниците му! Кой би могъл да опише душевните им страдания, мъката им? Нещастният Робърт и добрият Паганел не бяха се върнали. Можеха ли да се съмняват в тяхната съдба! Не бяха ли те първите изкупителни жертви на отмъщението на туземците? Всяка надежда бе изчезнала, дори и от сърцето на Мак Набс, който не се отчайваше лесно.
Джон Манглс чувствуваше, че ще полудее, като гледаше отчаянието на Мери Грант. Гленарван мислеше за онази зловеща молба на леди Елена, която, за да се избави от изтезанията или от робството, искаше да загине от неговата ръка! Щеше ли той да има тази ужасна смелост?
„А Мери, имаше ли право той да я убие?“ — мислеше си Джон, чието сърце се късаше от мъка.
Що се отнася до бягство, то беше невъзможно. Десет въоръжени до зъби войници пазеха вратата на Варе Атуа.
Настъпи утрото на 13 февруари. Между запретените с табу пленници и туземците нямаше никакво сношение. В казата имаше известно количество продукти, до които нещастниците едва се докоснаха. Пред скръбта гладът изчезваше. Денят изтече, без да донесе нито промяна, нито надежда. Несъмнено часът на погребението на умрелия вожд и часът на изтезанията им щяха да ударят едновременно.
Все пак ако за Гленарван беше ясно, че Кай Куму е изоставил всяка мисъл за размяна, то майорът хранеше все още слаба надежда.
— Кой знае — казваше той, като припомняше на Гленарван впечатлението, което произведе върху вожда смъртта на Кара Тете, — кой знае дали всъщност Кай Куму не ви е благодарен?
Но въпреки думите на Мак Набс Гленарван не се надяваше. Изтече и другият ден, без приготовленията за изтезанията да са започнали. Ето коя беше причината за това забавяне.
Маорите вярват, че през първите три дни след смъртта душата живее в тялото на умрелия и в продължение на 3 пъти по 24 часа тялото не се погребва. Този обичай бе спазван много строго. До 15 февруари пахът остана безлюден. Джон Манглс, качен на раменете на Уйлсън, често оглеждаше външните укрепления. Никакъв туземец не се показа. Единствени часовите пазеха зорко и се сменяха пред вратата на Варе Атуа.