Нож от блянове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #11
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нож от блянове». Краткое содержание книги:
— Това познато ли ви е? — попита тя и издърпа една каишка от деколтето на роклята си.
Дъхът му секна, той протегна ръка и поглади с пръст тежкия златен пръстен-печат на каишката. Прокара го по жерава, разперил криле в полет. Как се беше сдобила с това? В името на Светлината, как?
— Познавам го — отвърна той хрипливо.
— Аз съм Нинив ти ал-Мийра Мандрагоран. Искам да изпратя следното послание. Моят съпруг язди от Края на света към Тарвинския зев, към Тармон Гай-дон. Сам ли ще язди?
Той потрепери. Не знаеше да се смее ли, или да плаче. Навярно и двете. Беше негова жена?
— Ще го изпратя, милейди, но това няма нищо общо с мен. Аз съм търговец. Малкиер е мъртва страна. Мъртва, казвам ви.
Жарта в очите й сякаш се усили и тя стисна с ръка дългата си дебела плитка.
— Лан веднъж ми каза, че Малкиер ще живее, докато има поне един мъж, който носи хадори в оброк, че ще се сражава със Сянката, докато има поне една жена, носеща ки’сайн в оброк, че ще прати синовете си да се сражават със Сянката. Аз нося ки’сайн, господин Алдрагоран. Моят мъж носи хадори. Както и вие. Сам ли ще иде Лан Мандрагоран на Последната битка?
Смееше се, тресеше се вече от смях. И въпреки това усещаше стичащите се по страните му сълзи. Беше лудост! Пълно безумие! Ала не можеше да се сдържи.
— Не ще е сам, милейди. За други не мога да заявя със сигурност но се заклевам под Светлината и в своята надежда за прерождение и спасение, че няма да иде сам. — За миг тя се взря в лицето му, а после кимна и се обърна, готова да си тръгне. Той протегна ръка. — Може ли да ви предложа вино, милейди? Жена ми ще иска да се срещне с вас. — Алида беше салдейка, но със сигурност щеше да иска да се види с жената на Некоронования крал.
— Благодаря ви, господин Алдрагоран, но днес трябва да посетя още няколко града и довечера да се върна в Тийр.
Той примига към гърба й, докато тя крачеше плавно към изхода, загърната плътно в наметалото си. Имала да посети днес още няколко града, а вечерта трябвало да се върне в Тийр? Айез Седай наистина бяха способни на чудеса.
В гостилницата се възцари тишина. Всички бяха затаили гласове и дори момичето с дулцимера бе престанало да свири. Всички се бяха вторачили в него. Повечето чуждоземци бяха зяпнали.
— Е, Манаган, Горенелин — попита той строго. — Помните ли все още кои сте? Помните ли родната си кръв? Кой тръгва с мен за Тарвинския зев?
За миг си помисли, че и двамата ще си замълчат, но Горенелин скочи на крака и в очите му блеснаха сълзи.
— Златният жерав лети за Тармон Гай-дон — промълви той едва чуто.
— Златният жерав лети за Тармон Гай-дон — ревна Манаган и скочи толкова бързо, че прекатури стола си.
Със смях, Алдрагоран се изправи, застана при тях и тримата зареваха с цяло гърло:
— Златният жерав лети за Тармон Гай-дон!
Глава 21
В Камъка
При стените на Тийр калта на Външния град отстъпи на каменни улици. Първото нещо, което забеляза Ранд, бе липсата на стражи. Въпреки високите каменни бастиони и кули градът беше по-малко защитен и от стеддинг Шангтай, където призори на него, както и на всеки човек, учтиво, но твърдо им отказаха достъп. Тук терасите за стрелци на кулите бяха пусти. Обкованата с желязо врата на ниската сива стражева кабина малко зад широките крепостни порти зееше широко отворена и някаква жена с грубовато лице и груби вълнени дрехи с навити над лактите ръкави седеше пред дървено корито и търкаше дрехи с дъската за пране. Изглежда, се беше приютила тук; две дрипави хлапета зад нея смучеха палци и надничаха любопитно, ококорили очи към него и спътниците му. Или към конете им, най-малкото.
Тай’дайшар си беше внушителна гледка, строен черен жребец с широки гърди, кон, привличащ вниманието, но той бе решил да яхне точно него. Щом някой Отстъпник можеше толкова лесно да го открие в имението на Алгарин, нямаше много смисъл да се крие. Или поне да влага чак такова усилие. Беше си сложил черни ръкавици да прикрие драконовите глави на ръцете си и чаплите, жигосани на дланите. Палтото му беше от тъмносива вълна, без никакво везмо, чулът на конския гръб от прост груб плат, а дръжката на меча и ножницата му бяха покрити с груба меча кожа, откакто мечът бе станал негово притежание — нищо, което да накара хората да се загледат. Кацуан, в сива вълнена рокля, беше нахлузила качулката на зеленото си наметало достатъчно, за да прикрие айезседайското си лице, но Мин, Нинив и Аливия нямаха причини да се крият. Макар че извезаното на цветчета червено сетре на Мин и впитите й бричове можеше да привлекат известно любопитство, да не говорим за червените й ботушки с високи токове. В Кайриен беше виждал жени, които се обличаха така — подражаваха й, но му се струваше невероятно модата да се е разпространила чак до Тийр, където натежаваше скромността. Поне публично. Нинив носеше синя коприна на жълти ивици и всичките си накити, едва прикрити под синьото й наметало, но с копринени одежди в Тийр щеше да е пълно. Поискала бе да си сложи шала! Той обаче си стоеше в дисагите й. След много малко усилие от негова страна.