Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
Две такива момичета бяха дошли след това, носеха инструментите за рязане. Бяха й замърморили окуражително, с мили думи. Благочестиво и сладко й шепнеха за добродетелите, които носело нараняването. Благоприличие. Вярност. Отказът от суетни копнежи, заличаването на всяко желание. Все добри неща, казваха й. Страстите били проклятието на света. Та нали тъкмо те, страстите, бяха подтикнали собствената й майка да замине, нали тъкмо заради тях беше изоставена тя? Копнежът за наслада бе отнел майката на Фелисин… от задълженията на майчинството…
Фелисин се наведе и се изплю в пясъка. Но вкусът от думите им не се махна. Не беше изненадващо, че мъже могат да мислят такива неща, да правят такива неща. Но че могат и жени… това наистина горчеше.
„Но те грешат. Не са прави. Да, майка ми ме изостави, но не заради прегръдката на любовник. Не, Гуглата я прегърна нея.“
Бидитал да стане Върховен жрец? Глупак. Ша’ик щеше да намери място за него в храма си — или поне място за черепа му. Костена чаша за пикаене може би. И това време скоро щеше да дойде.
„Все пак… твърде дълго. Бидитал взима момичета в прегръдката си всяка нощ. Той прави армия, легион от наранени, осакатени деца. И те ще искат с жар други да споделят лишението от страст. Та нали са човешки същества все пак, а в човешкия нрав е да превръщаш загубата в добродетел. За да можеш да я преживееш, да можеш да я оправдаеш.“
Някаква смътна светлина я отвлече от мислите й и тя вдигна глава. Изваяните лица по дърветата наоколо сияеха. Сива, вълшебна светлина струеше от тях. И зад всяко от тях се долавяше… присъствие.
„Боговете на Тоблакай.“
— Добре дошла, осакатена. — Гласът стържеше като триещи се една в друга скали. — Аз съм Бе’рок. Мъст се рои около теб, с такава сила, че да ни пробуди. Радва ни този призив, дете.
— Ти си от боговете на Тоблакай. Нищо общо нямате с мен. Не ви искам. Върви си, Бе’рок. И ти, и останалите — вървете си.
— Искаме да облекчим болката ти. Ще го приема като своя лична… отговорност. Жадуваш възмездие? Ще го имаш. Онзи, който те нарани, иска да присвои за себе си мощта на пустинната богиня. Иска да узурпира целия къс от лабиринта и да го вкара в собствения си кошмар. О, дете. Може би в този миг — все още — си убедена в друго. Но твоето нараняване вече няма значение. Опасността се таи в амбицията на Бидитал. Нож трябва да се забие в сърцето му. Не искаш ли ти да бъдеш този нож?
Тя не отвърна нищо. Нямаше как да разбере кое от изваяните лица е на Бе’рок, можеше само да мести поглед от едно към друго. Погледна към двамата изваяни от глава до пети воини Тоблакай, но от тях не струеше светлина — бяха сиви и безжизнени в предутринния мрак.
— Служи ни — промълви Бе’рок. — И ние на свой ред ще ти служим. Дай ни отговора си бързо — някой иде.
Тя забеляза поклащащия се по пътеката фенер. Л’орик. И попита боговете:
— Как? Как ще ми служите?
— Ще се погрижим смъртта на Бидитал да изкупи престъпленията му и да дойде… навреме.
— А как ще се превърна в този нож?
Отвърнаха й кротко:
— Ти вече си, дете.
14.
Теблорите отдавна са извоювали славата си на убийци на деца, като касапи на безпомощните, като смъртни демони, хвърлени върху натийците като съвсем незаслужено проклятие. Колкото по-скоро Теблор бъдат заличени от планинските си укрепления, толкова по-скоро споменът за тях най-сетне ще започне да заглъхва. Докато Теблор не се превърнат само в приказка за плашене на децата. В това ние виждаме своята ясна и единствена кауза.