Кладенецът на възнесението
- Автор: Сандърсън Брандън
- Серия: Mistborn #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-146-7
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кладенецът на възнесението». Краткое содержание книги:
Елънд се усмихна.
— Сейзед, някой ден трябва да напишеш книга. Доста дълбокомислено заключение.
Сейзед се изчерви, но погледна към купчината листове на масата. Дали това нямаше да е неговото творческо наследство? Не беше сигурен има ли философска стойност в него, но със сигурност бе най-последователният му опит да напише нещо оригинално. Вярно, на повечето листове имаше цитати и забележки, но останалата част от текста се състоеше от негови разсъждения.
— И така — рече Елънд, — какво според теб трябва да направя?
— Относно лейди Вин? — попита Сейзед. — Предлагам просто да й предоставите — и на себе си — малко повече време.
— Времето е ценна суровина в наши дни, Сейзед.
— Кое не е?
— Когато градът ти е обсаден от две армии — заяви Елънд, — едната от тях предвождана от самовлюбен тиранин, а другата от безнадежден глупак…
— Така е — кимна Сейзед. — И все пак се вслушайте в съвета ми. А аз ще се върна към моите проучвания.
Елънд смръщи вежди.
— Над какво всъщност работиш?
— Нещо, което няма почти никаква връзка с настоящия ви проблем — отвърна Сейзед. — С Тиндуил събираме сведения за Дълбината и Героя на времето.
— Дълбината… Вин също я спомена. Наистина ли смяташ, че може да се върне?
— Мисля, че вече се е върнала, лорд Елънд — отвърна Сейзед. — Всъщност тя никога не си е отивала. Според мен Дълбината е била — е мъглата.
— Но защо… — почна Елънд, сетне вдигна ръка. — Ще прочета разсъжденията ти, когато свършиш. Сега не мога да се занимавам със странични неща. Сейз, благодаря ти за съвета.
„Да, вече е истински крал“ — помисли Сейзед.
— Тиндуил — извика Елънд, — можеш да влезеш. Сейзед, приятен ден. — Обърна се и тръгна към вратата. Тя се отвори и Тиндуил надникна вътре. Беше се изчервила.
— Откъде знаехте, че съм там?
— Предположих — отвърна Елънд. — И ти си същата като Вин. Както и да е, приятен ден и на двама ви.
Тиндуил го изгледа намръщено, после се обърна към Сейзед.
— Доста добра работа свърши с него — рече той.
— Прекалено добра — въздъхна Тиндуил и седна. — Даже си мисля, че ако се беше задържал на власт, сигурно щеше да намери начин да спаси града. Хайде да се залавяме за работа. Пратих да ни донесат обяд.
Сейзед кимна, седна и взе перото. Но му беше трудно да се съсредоточи върху работата. Мислите му непрестанно се връщаха към Елънд и Вин. Не беше сигурен защо, но смяташе, че е важно връзката им да оцелее. Може би защото и двамата му бяха приятели и искаше да са щастливи.
Или беше нещо друго? Тези двамата бяха единствената надежда на Лутадел. Могъща Мъглородна със скаа произход и благороден водач от аристократичните среди. Те се нуждаеха един от друг, а Последната империя се нуждаеше и от двамата.
Но сега най-важна бе работата. Местоимението, което преобладаваше в териските пророчества, бе в среден род. Точната дума бе „то“, превеждана в модерния език най-често като „той“. Но този „той“ от книгата лесно можеше да се окаже и „тя“. Ако Вин наистина бе Героят на времето…
„Трябва да намеря начин да ги изведа от града — помисли Сейзед. — Тези двамата не бива да остават, когато Лутадел падне“.
Остави бележките встрани и се зае да пише писма.
46.
Двете не са еднакви.
Бриз можеше да надуши интригата от две преки. За разлика от много свои колеги улични крадци, той не беше израсъл в немотия, нито бе принуден да живее в подземния свят. Беше получил първите си уроци на много по-опасно място — в двора. За щастие другите членове на групата не се отнасяха към него по по-различен начин заради благородническия му произход.
Това, разбира се, се дължеше на факта, че не знаеха за него.
Но това възпитание му позволяваше да вижда някои неща с други очи. Неща, които вероятно и най-опитният скаа крадец не би могъл да забележи. Животът на улицата имаше свои сурови закони. Човек предаваше другарите си заради пари, власт или за да се защити.
В средите на благородниците интригите бяха далеч по-сложни. Предателството не винаги завършваше със смъртта на една от двете страни, а последиците можеха да се нижат с поколения. Това беше игра — при това такава, на фона на която младият Бриз намираше живота в подземния свят за приятно разнообразие.
Той отпи глътка греяно вино и погледна бележката между пръстите си. Беше се надявал, че никога вече няма да се сблъска със заговор вътре в групата — Келсайър бе подбрал изключително добре хората си и Бриз полагаше всички аломантични умения, на които бе способен, за да я задържи в този вид. Помнеше добре докъде доведоха интригите собственото му семейство.