20 години по-късно

— Не, господин графе, не вярвам — отговори слугата. — Само ако е заспал съвсем наскоро, защото се разхождаше повече от два часа, след като се върна от краля. Шумът от стъпките му затихна едва преди десет минути. Впрочем вие можете сами да видите — прибави той и вдигна завесата на палатката.

Действително лорд Уинтър седеше пред един отвор, който заместваше прозорец и пропускаше нощния въздух; той следеше меланхолно с очи луната, скрила се, както казахме вече преди малко, сред големи черни облаци.

Двамата приятели се приближиха до лорд Уинтър, който гледаше небето, подпрял глава на ръката; той не чу как те влязоха и остана в същото положение, докато не почувствува една ръка на рамото си. Обърна се, позна Атос и Арамис и им протегна ръка.

— Забелязахте ли какъв кървав цвят има луната тая вечер? — запита той.

— Не — отговори Атос, — тя ми се видя такава, каквато си е винаги.

— Погледнете, кавалере — възрази лорд Уинтър.

— Признавам си — каза Арамис, — че и аз, като граф дьо Ла Фер не виждам нищо особено.

— Графе — рече Атос, — в нашето опасно положение: трябва да се гледа земята, а не небето. Наблюдавали ли сте нашите шотландци и сигурен ли сте в тях?

— Шотландците? — попита лорд Уинтър. — Кои шотландци?

— Е, нашите, поврага! — отвърна Атос. — Тия, на които кралят се довери, шотландците на граф дьо Льовен.

— Не — каза лорд Уинтър. И прибави: — Значи вие не виждате като мене тая червеникава отсянка по цялото небе?

— Ни най-малко — отговориха едновременно Атос и Арамис.

— Кажете ми — продължи лорд Уинтър, завладян все от същата мисъл, — не съществува ли във Франция предание, че в навечерието на смъртта си Анри IV, като играел на шах с господин дьо Басомпиер, видял кървави петна върху шахматната дъска?

— Да — отговори Атос, — и сам маршалът ми е разказвал това много пъти.

— Така — промърмори лорд Уинтър, — и на следния ден Анри IV бил убит.

— Но каква връзка има между това видение на Анри IV и вас, графе? — попита Арамис.

— Никаква, господа, и наистина аз съм луд, че ви занимавам с такива неща, когато идването ви при мене в такъв час показва, че сте дошли с някаква важна новина.

— Да, милорде — каза Атос, — бих желал да поговоря с краля.

— С краля? Но той спи,

— Трябва да му съобщя важни неща.

— Не може ли да се отложи това до утре?

— Не, той трябва да ги узнае веднага, а може би и сега е вече много късно.

— Да влезем, господа — каза лорд Уинтър. Палатката на лорд Уинтър беше до кралската палатка;

нещо като коридор водеше от едната в другата. Тоя коридор се пазеше не от часови, а от един доверен слуга на Чарлз I, така че в случай на нужда кралят можеше да се свърже веднага с верния си слуга.

— Тия господа са с мене — каза лорд Уинтър. Слугата се поклони и ги пропусна.

Наистина отстъпил на непреодолимата нужда от сън, крал Чарлз беше заспал на походния креват, облечен с черната си дреха, обул високите си ботуши, с разхлабен колан и шапката до него. Тримата се приближиха и Атос, който вървеше напред, се вгледа за минута мълчаливо в това благородно бледно лице, заобиколено от дълга черна коса, която беше прилепнала към слепите очи от пот през време на лош сън, и покрито с големи сини жили, които изглеждаха издути от сълзи под уморените очи.

Атос въздъхна Дълбоко; тая въздишка събуди краля — толкова леко спеше.

Той отвори очи.

— А, вие ли сте, граф дьо Ла Фер? — каза и се надигна на лакът.

— Да, всемилостиви господарю — отговори Атос.

— Вие бдите, докато спя, и идвате да ми донесете някаква вест, нали?

— Уви, всемилостиви господарю — отвърна Атос, — ваше величество отгатна.

— Значи вестта е лоша? — каза кралят с меланхолна усмивка.

— Да, всемилостиви господарю.

— Няма значение, вестителят е добре дошъл. Вие ми доставяте винаги удоволствие, когато идвате при мене, вие, чиято преданост не знае нито отечество, нито нещастие, вие, когото ми изпрати Анриет. Каквато и да е вестта ви, говорете смело.

— Всемилостиви господарю, господин Кромуел е пристигнал тая нощ в Нюкясл.

— А! — рече кралят. — За да се сражава с мене.

— Не, всемилостиви господарю, за да ви купи.

— Какво казвате?

— Казвам, всемилостиви господарю, че шотландската армия има да взема четиристотин хиляди лири стерлинги.

— Неизплатена заплата; да, зная. От близо една година моите храбри и верни шотландци се бият само за чест.

Атос се усмихна.

— Честта е хубаво нещо, всемилостиви господарю, но на тях им е омръзнало да се бият за нея и тая нощ те ви продадоха за двеста хиляди лири, тоест за половината от това, което имат да вземат.