Кралят на зимата

— Вдигни щитовете! — викна Сеграмор дрезгаво. — Копията напред!

Противникът спря на петдесет крачки от реката, само един от тях тръгна напред. Беше Валърин, офицерът, който бяхме прогонили от долината призори. Сега той приближи до северния бряг на брода, стиснал копие и щит в ръцете си. Той беше разгромен сутринта и гордостта му го беше заставила да се върне отново тук, за да изтрие позорното петно от името си.

— Артър! — викна той към мен. — Ти се ожени за курва!

— Мълчи, Дерфел — предупреди ме Сеграмор.

— Курва! — викна Валърин. — Когато дойде при мен, тя вече беше използвана. Искаш ли списък с имената на нейните любовници? Няма да ми стигне цял час, за да направя този списък! А с кого мърсува сега, докато ти чакаш своята смърт? Да не мислиш, че те чака? Познавам тази курва! Сега е оплела краката си с някой мъж, а може и с двама! — Валърин разпери ръце и разтресе неприлично хълбоци. Моите копиеносци отвърнаха на предизвикателството му, но Валърин не обърна внимание на техните обиди. — Курва! — викна той. — Ще се биеш ли за твоята курва, Артър? Или загуби кураж? Защитавай курвата си, червей такъв! — Валърин прегази реката, водата му стигна до бедрата. Той спря до нашия бряг, наметалото му капеше, беше само на десетина крачки от мен. Валърин впери поглед в черната рязка на шлема ми, през която го гледах. — Курва, Артър — повтори той, — жена ти е курва. — Той се изплю. Беше гологлав. В дългата му черна коса бяха сплетени стебла от метличина, за да го пазят. Той носеше нагръдник, а на щита му беше нарисуван орелът на Горфидид с разперени крила. Той ми се присмя, след това надигна глас, за да го чуят всичките ми хора. — Вашият водач не иска да се бие за своята курва, защо трябва вие да се биете за него?

Сеграмор ми изръмжа да не се подавам на предизвикателството, но думите на Валърин разстройваха нашите хора, чиито души още бяха смразени от проклятията на друидите. Почаках Валърин да нарече Гуинивиър още веднъж „курва“ и когато той го каза, аз хвърлих копието си срещу него. Бях твърде непохватен, пречеше ми ризницата. Копието мина покрай Валърин и цопна в реката.

— Курва — викна той и хукна срещу мен вдигнал бойното си копие. Аз извадих Хюелбейн от ножницата. Пристъпих напред, но успях да направя само две крачки, преди той да хвърли копието си срещу мен.

Отпуснах се на едно коляно и вдигнах лъскавия щит под ъгъл, така че отбих копието и върхът му се плъзна над главата ми. Видях краката на Валърин и чух яростния му рев, той тичаше срещу мен. Мушнах Хюелбейн под ръба на моя щит. Вдигнах острието нагоре и почувствах как се вряза във Валърин само миг преди тялото му да се стовари с гневен вик върху мен и да ме събори под тежестта си. Но сега той вече не ревеше, а пищеше, защото този удар с меча беше много жесток — острието проникваше в червата и разрязваше вътрешностите, а аз знаех, че Хюелбейн беше влязъл дълбоко във Валърин, почувствах тежестта на тялото му върху дръжката на меча си преди той да се строполи върху щита. Блъснах с всичка сила нагоре, за да го отхвърля от себе си. Дръпнах рязко меча да го освободя от тялото на Валърин. Кръвта му плисна върху копието, което беше хвърлил по мен, а той се строполи на земята, сгърчен от болка. И въпреки това Валърин се опита да извади своя меч, когато се изправих и стъпих върху гърдите му. Лицето му пребледня, той потръпна, а очите му започнаха да потъмняват.