Кралят на зимата
- Автор: Корнуэлл Бернард
- Серия: Warlord Chronicles #1
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Абагар
- ISBN: 9545842003
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Кралят на зимата». Краткое содержание книги:
— Гуинивиър е дама — казах му аз, — и ако го отречеш ще ти взема душата.
— Тя е курва — успя той да каже през стиснатите си зъби, после се задави и поклати немощно глава. — Биковете ме пазят — добави той с усилие и аз разбрах, че той беше посветен в култа на Митра, затова забих отново Хюелбейн. Усетих съпротивата на костите в гърлото му, после острието бързо довърши работата си. Кръвта шурна нагоре по стоманата. Мисля, че Валърин така и не разбра, че не Артър изпрати душата му към моста на мечовете в Пещерата на Круачан.
Нашите хора нададоха радостни викове. Духът им, смразен от проклятията на друидите и подтиснат от грубите обиди на Валърин, моментално се възроди, защото ние бяхме проляли първата кръв. Отидох до брега на реката и затанцувах танца на победата, вдигнал високо окървавения си меч. Горфидид, Кунеглас и Гундлеус, след като видяха поражението на своя най-добър боец, обърнаха конете и се отдалечиха последвани от обидите на моите хора, които ги наричаха страхливци и слабаци.
Сеграмор кимна с глава, когато се върнах при стената от щитове. Това очевидно беше неговият начин да ме похвали за добре свършената работа.
— Какво искаш да направим с него? — махна той с ръка към мъртвия Валърин.
Накарах Иса да свали скъпоценностите от трупа, други двама души хвърлиха тялото му в реката, а аз помолих духовете на реката да отнесат моя брат митраист към заслужената награда. Иса ми донесе оръжието на Валърин, неговата златна огърлица, две брошки и пръстен.
— Ваши са, господарю — каза той, подавайки ми плячката. Беше донесъл и копието ми от реката.
Аз взех копието и оръжията на Валърин.
— Златото е твое, Иса — казаха аз, бях си спомнил как той ми предложи своята огърлица, когато се върнахме от Инис Трийбс.
— Но не и това — каза той и ми показа пръстена на Валърин. Беше масивен пръстен от тежко злато, много красив. Най-отгоре беше изобразен бягащ елен с полумесец над главата. Това беше знакът на Гуинивиър, а от вътрешната страна на пръстена имаше грубо, но дълбоко врязан кръст. Това беше любовен пръстен и мисля, че Иса беше достатъчно умен да забележи.
Взех пръстена и си дадох сметка, че Валърин го беше носил през всичките тези години, които му бяха донесли толкова мъка. Или може би просто се беше опитал да си отмъсти за нанесената му обида като опетни името й с този фалшив кръст, който сам е изрязал в пръстена, така че хората да си мислят, че той и Гуинивиър са били любовници.
— Артър не трябва да узнае за това — предупредих аз Иса и хвърлих тежкия пръстен в реката.
— Какво беше това? — попита Сеграмор, когато се върнах при него.
— Нищо — казах аз — нищо. Просто амулет, който можеше да ни донесе лош късмет.
Тогава прозвуча рог отвъд реката и аз се отървах от мислите за значението на този пръстен.
Врагът идваше.
Менестрелите още пеят за онази битка, въпреки че само Боговете знаят как са измисляни подробностите, вплетени в разказа, защото ако чуете песните ще си помислите, че никой от нас не е оживял след сражението в долината Лъг. Всъщност истинско чудо е, че оцеляхме. Беше ужасно. Освен това тази битка (макар менестрелите да не го признават) беше поражение за Артър.
При първата атака на Горфидид неговите полудели копиеносци стремително се втурнаха с див вой през брода. Сеграмор ни заповяда да тръгнем напред и ние пресрещнахме противника в реката. Трясъкът на щитовете беше оглушителен, сякаш гръм падна над долината. Врагът ни превъзхождаше по брой, но атаката беше ограничена от ширината на брода и ние можехме да си позволим да струпаме повече хора в центъра за сметка на скъсените флангове.
Ние, в първия ред, имахме време само за един удар, след това клекнахме зад щитовете си и просто започнахме да бутаме противника пред себе си. А нашите от втория ред се биеха над главите ни. Звънът от мечовете и ударите върху щитовете кънтеше в ушите ни, но малцина умряха в този сблъсък, защото е много трудно да се убива, когато двете стени от щитове са опрели една в друга. В такъв случай можем само да се бутаме. Врагът хваща върха на копието ти и ти не можеш да го издърпаш, няма място да извадиш меча, а мъжете от втория ред на противниковата стена през цялото време размахват мечове и брадви срещу теб, мушкат с копия и ударите кънтят по шлема или по щита ти. Най-лошите рани се получават, когато воините нанасят удар с меча под щита. Така постепенно между двете стени се образува една преграда от осакатени мъже и възможността да убиеш някого отвъд тази преграда става още по-малка. Едва когато едната страна се оттегли, другата може да избие осакатените врагове. При този първи сблъсък ние имахме превес, не защото бяхме по-умели или по-смели, а защото Морфанс и неговите шест конника си пробиха път през нашите редици и със своите дълги копия успяваха да достигнат до клекналите зад щитовете си войници от първия ред на противника.