Кралят на зимата

— Назад! — викна той. — Назад към преградата! Бързо! Назад!

Ние обърнахме гръб на врага и затичахме. Противниците ни шумно закрещяха, когато видяха двете ни знамена да се оттеглят назад. Те помислиха, че бягаме, нарушиха бойния си ред и хукнаха след нас. Ние обаче имахме голяма преднина и се източихме през пролуката сред повалените дървета много преди някой от хората на Горфидид да ни настигне. Наредихме се във фронт зад преградата, а аз отново заех мястото на Артър в самия център на предната линия. Там пътят минаваше през процепа, който бяхме направили сутринта сред струпаните борове. Ние нарочно оставихме пролуката и не поставихме никакви препятствия пред нея, защото се надявахме, че това ще изкуши Горфидид да нападне точно там, което щеше да даде време на нашите два фланга да отдъхнат. Аз издигнах двете знамена на Артър до себе си и всички зачакахме атаката.

Горфидид изрева на безредно пръснатите си войници да изградят нова стена от щитове. Крал Гундлеус командваше десния фланг на противника, а принц Кунеглас — левия. Това подреждане говореше, че Горфидид няма да захапе стръвта, която му бяхме заложили с откритата пролука. Той възнамеряваше да атакува по цялата дължина на нашия фронт.

— Вие ще стоите тук! — викна Сеграмор на нашите копиеносци. — Вие сте воини! И сега ще го докажете! Ще останете тук, ще убивате тук и ще победите тук!

Морфанс беше накарал ранения си кон да се изкачи малко нагоре по западния хълм, откъдето можеше да хвърли поглед към северната част на долината, за да прецени дали е време вече да повика Артър със сребърния рог, но новите подкрепления на Горфидид още преминаваха през реката, така че Морфанс се върна без да подаде уговорения сигнал.

Вместо това прозвуча рогът на Горфидид. Звукът беше груб и дрезгав. Стената от щитове срещу нас не помръдна, но затова пък от нея се отделиха десетина голи луди мъже, които се втурнаха срещу нашия център. Такива мъже оставяха душите си в ръцете на Боговете, опиваха разума си с някаква смес от медовина, сок от татул, мандрагора и беладона, която може да накара човек и буден да сънува кошмари, но можеше и да отнеме всичките му страхове. Такива мъже, макар и луди, пияни и голи, можеха да бъдат опасни, защото те имаха една единствена цел — да повалят офицерите на врага. Голите мъже се втурнаха срещу мен. На устните им имаше пяна от магическите треви, които бяха дъвчили. Копията им бяха вдигнати над главите, готови за удар.

Моите хора с вълчите опашки направиха крачка напред да ги пресрещнат. Голите мъже не се страхуваха от смъртта, те се хвърлиха срещу моите копиеносци, сякаш поздравяваха насочените към тях копия. Един от моите хора отстъпи назад, защото един от лудите зверове се вкопчи в очите му и започна да плюе в лицето му. Иса уби този ненормалник, но друг успя да убие един от най-добрите ми воини и огласи победата си с див писък, разкрачил крака, вдигнал кървавото копие в кървавата си ръка. Тогава всичките ми хора си помислиха, че Боговете са ни изоставили, но Сеграмор разпра корема на голия мъж и още преди тялото да се строполи на земята отсече главата му, после плю над изкормения труп и плю още веднъж към стената от щитове, изградена срещу нас. Но като видяха, че нашият център е нарушил бойния ред, враговете ни тръгнаха напред.