Кралят на зимата

Бях напрегнат в очакване на предстоящата битка, а Нимю изглежда изобщо не се страхуваше.

— Няма от какво да се страхувам — каза ми тя. — Вече понесох Трите рани, какво може повече да ми се случи? — Нимю седеше до мен близо до брода в северния край на долината. Тук щеше да бъде първата ни отбранителна линия, оттук щяхме да започнем бавното си оттегляне, което щеше да увлече врага дълбоко в долината, където Артър беше заложил своя капан.

— Освен това — добави Нимю, — аз съм под закрилата на Мерлин.

— Той знае ли, че сме тук? — попитах я аз.

Тя замълча за миг, после кимна.

— Знае.

— Ще дойде ли?

Тя смръщи вежди, като че ли бях задал много тъп въпрос.

— Той ще направи това, което трябва да се направи — каза тя бавно.

— Значи ще дойде — казах аз с пламенна надежда.

Нимю нетърпеливо тръсна глава.

— Мерлин се интересува единствено от Британия. Той вярва, че Артър може да му помогне да възстанови Познанието за Британия, но ако реши, че Горфидид може да му помогне повече, тогава, повярвай ми, Дерфел, Мерлин ще застане на страната на Горфидид.

И Мерлин ми беше намекнал за това в Каер Сус, но на мен все още ми беше трудно да повярвам, че неговите амбиции бяха толкова различни от моите представи за вярност и от моите надежди.

— А ти? — попитах аз Нимю.

— Аз нося едно бреме, което ме държи, свързана с тази войска — каза тя, — след това ще отида да помогна на Мерлин.

— Гундлеус ли? — казах аз.

Тя кимна.

— Дай ми Гундлеус жив, Дерфел — каза тя, втренчила поглед в мен, — дай ми го жив, моля те.

Тя докосна кожената превръзка на окото си и замълча, погълната от мисълта за мечтаното отмъщение. Лицето й още беше изпито и бледо, а черната й коса висеше на дълги кичури около бузите. Нежността, която почувствах в нея в беседката ни по време на Лухназа, сега беше заменена от мрачна студенина, а това ме караше да мисля, че никога нямаше да я разбера. Обичах Нимю, не така, както мислех, че обичам Сийнуин, а както един мъж може да обича някое красиво диво същество, орел или дива котка, защото знаех, че никога няма да мога да разбера нито живота й, нито мечтите й. Тя изведнъж се намръщи;

— Ще накарам душата на Гундлеус да пищи до края на времената — каза тя тихо, — ще я изпратя през бездната към нищото, но тя никога няма да достигне до нищото, Дерфел, завинаги ще остане на ръба на нищото, за да страда вечно.