Кралят на зимата

Мина повече от час докато тази грамадна тълпа се подреди в бойна линия край брега на реката. Реката можеше да се прекоси единствено през брода, което означаваше, че ние щяхме да имаме достатъчно време да се оттеглим, когато дойдеше моментът. Но засега врагът вероятно мислеше, че ние сме решили цял ден да защитаваме брода. Те струпаха най-добрите си воини в центъра на бойния си ред. Самият Горфидид беше там, орелът на неговото знаме се беше размазал от дъжда и сега изглеждаше така, като че ли вече е бил натопен в нашата кръв. Знамената на Артър — черната мечка и червеният дракон — се вееха в центъра на нашия боен ред, където стоях аз с лице към брода. Сеграмор стоеше до мен и броеше знамената на противника. Там беше лисицата на Гундлеус, червеният кон на Елмет, и няколко други, които не можахме да разпознаем.

— Шестотин мъже? — предположи Сеграмор.

— И още идват — добавих аз.

— Все едно — каза Сеграмор и плю към реката. — А те вече са видели, че бикът на Тюдрик го няма при нас. — Той пусна една от редките си усмивки. — Тази битка ще се помни, лорд Дерфел.

— Радвам се, че ще се бием заедно в нея, лорд — казах аз разпалено и наистина го мислех. Нямаше по-велик воин от Сеграмор. Нямаше друг воин, от който враговете да се боят повече. Дори присъствието на Артър не предизвикваше такъв ужас както безстрастното лице на нумидиеца и неговият ужасен меч. Той имаше странен извит меч, чужда изработка и го въртеше с невероятна бързина. Веднъж попитах Сеграмор защо се беше заклел във вярност на Артър.

— Защото, когато нямах нищо, — обясни ми той кратко, — Артър ми даде всичко.

Нашите копиеносци спряха да пеят едва, когато от армията на Горфидид се отделиха двама друиди. Ние разполагахме единствено с Нимю срещу техните магии. Затова сега тя прецапа през плиткия брод, за да пресрещне приближаващите мъже, които подскачаха надолу по пътя, вдигнали по една ръка нагоре и с по едно затворено око. Друидите бяха Иорует, магьосникът на Горфидид, и Танабурс в неговата дълга роба с бродирани зайци и полумесеци. Двамата мъже размениха по една целувка с Нимю, поговориха с нея малко и тя се върна при нас.

— Искаха да се предадем — каза тя презрително, — и аз ги поканих да направят същото.

— Добре — изръмжа Сеграмор.

Иорует заподскача несръчно обратно към другия бряг на реката.

— Боговете ви пращат поздрави — извика той към нас, но никой не му отговори. Аз си бях пуснал забралото, за да не се вижда лицето ми. Танабурс подскачаше нагоре по реката, подпирайки се на жезъла си. Иорует вдигна своя жезъл над главата си, което беше знак, че иска да продължи да говори.