Кралят на зимата

— Щитове! Щитове! — чуваше се гласът на Морфанс, докато той и другите шестима конници благодарение на невероятната тежест на конете помагаха на нашата стена от щитове да се придвижи напред. Хората от задните ни редове издигнаха щитовете си, за да прикрият огромните бойни коне от вражите копия, а ние отпред клекнахме в реката и се опитахме да довършим мъжете, които се превиваха от раните, нанесени им от дългите копия на конниците. Аз се прикривах зад лъскавия щит на Артър и мушках с Хюелбейн всеки път, когато се отвореше пролука в противниковата стена от щитове. На два пъти силно ме удариха по главата, шлемът омекоти ударите, но главата ми кънтя цял час след това. Едно копие се блъсна в ризницата ми, но не успя да я пробие. Човекът, който хвърли това копие, беше убит от Морфанс, а след неговата смърт врагът загуби кураж и се оттегли на северния бряг на реката. Те взеха почти всичките си ранени, останаха само онези, които бяха твърде близо до нас. Ние ги избихме и тогава се оттеглихме на нашия бряг. От нашите бяха убити шестима. Ранените бяха два пъти повече.

— Не трябва да се биеш на предната линия — каза Сеграмор, докато наблюдаваше как изнасят ранените по-надалеч. — Ще видят, че не си Артър.

— Ще видят, че Артър се сражава — казах аз, — за разлика от Горфидид и Гундлеус. (Кралете на неприятелите бяха близо до сражаващите се, но не и толкова близо, че да използват оръжията си.)

Иорует и Танабурс пищяха пред войниците на Горфидид, окуражаваха ги, обещавайки им награди от Боговете. Но докато Горфидид реорганизираше своите хора, група мъже без господари, навлязоха в реката, за да ни атакуват сами. Такива воини се надяваха тяхната смелост да им донесе богатства и ранг. Когато преминаха най-дълбоката част на реката, тези отчаяни мъже се втурнаха срещу нас с диви викове. Те бяха или пияни, или обзети от лудостта на битката, защото бяха само тридесет, а атакуваха цялата ни войска. При успех тяхната награда щеше да бъде земя, злато, опрощение на извършени престъпления и високопоставено място в двора на Горфидид, но тридесет мъже не бяха достатъчно. Те ни нараниха, но повече от това не можаха да направят преди да умрат. Всички бяха добри копиеносци, ръцете им бяха натежали от воински пръстени, но всеки от тях сега трябваше да се изправи срещу трима-четирима от нас. Срещу мен се втурна цяла група — моята ризница и белият ми шлем им показваха най-краткия път към славата. Но срещу тях се изправиха Сеграмор и моите копиеносци с вълчите опашки. Един от противниците ни размахваше огромна сакска брадва. Сеграмор го уби със своя тъмен извит меч, измъкна му брадвата и я запрати по друг копиеносец, като през цялото време напяваше странна бойна песен на своя собствен език. Накрая ме нападна един воин с меч, отбих страничния му удар с щита на Артър, блъснах неговия щит встрани с Хюелбейн и го ритнах в слабините. Човекът се преви, болката беше толкова силна, че той не можа дори да извика. Иса го довърши като забоде копието си във врата му. Взехме ризниците и оръжието на убитите нападатели, свалихме всичките им скъпоценности и оставихме телата им напреко на брода като преграда срещу следващата атака.