Кралят на зимата

Сеграмор нахлузи шлема на главата си. Нумидиецът беше облечен с ризница, върху нея имаше черно наметало, а краката му бяха обути във високи ботуши. Неговият железен шлем беше боядисан в черно и на върха беше заострен, което му придаваше странен вид. Обикновено Сеграмор се сражаваше на кон, но изобщо не съжаляваше, че този ден щеше да се бие като пехотинец. Спокойно се разхождаше с дългите си крака пред стената от щитове и ръмжеше окуражително към воините.

Аз сложих тесния шлем на Артър на главата си и закопчах каишката му под брадата си. След това, облечен като моя господар, също започнах да се разхождам пред копиеносците. Предупредих ги, че битката ще бъде тежка, но победата ни е сигурна, ако стената от щитове остане цяла. Тази стена беше ужасно тънка, на някои места имаше само по трима човека в дълбочина, но затова пък всички воини бяха много добри. Един от тях направи крачка напред, когато минавах покрай мястото, където моят отряд свършваше и започваха копиеносците на Сеграмор.

— Помните ли ме, господарю? — викна ми той.

За момент помислих, че той ме е взел за Артър и дръпнах забралото, за да открия лицето си, но тогава го познах. Беше Грифид, капитанът на Оуейн, който се беше опитал да ме убие в Линдинис, а Нимю беше спасила живота ми.

— Грифид син на Аннан — поздравих го аз.

— Между нас има лоша кръв, господарю — каза той и падна на колене. — Моля да ми простите.

Аз го изправих на крака и го прегърнах. Брадата му беше посивяла, но той си беше същият онзи мъж с дълго мрачно лице, точно както го помнех.

— Моята душа е в ръцете ти — казах аз, — и се радвам, че това са точно твоите ръце.

— Моята също е в ръцете ви, господарю — каза той.

— Минак! — познах аз друг от моите стари другари. — Простихте ли ми?

— А имаше ли какво да прощаваме, господарю? — попита той и се притесни от собствения си въпрос.

— Не — уверих го аз. — Никога не съм нарушавал клетвата си, кълна се.

Минак пристъпи напред и ме прегърна. По протежение на цялата стена се изглаждаха подобни недоразумения.

— Как я карахте досега? — попитах аз Грифид.

— В тежки сражения, господарю. Предимно срещу саксите на Сердик. Днес ще ни бъде по-лесно отколкото срещу ония русоляви копелета, с едно изключение. — Той се поколеба.

— Да? — подканих го аз.

— Тя ще ни върне ли душите, господарю? — попита Грифид, поглеждайки към Нимю. Той още помнеше нейното ужасно проклятие над него и хората му.

— Разбира се — казах аз и повиках Нимю. Тя докосна Грифид по челото, направи същото и с онези от другарите му, заплашили живота ми в онзи далечен ден в Линдинис, които бяха оцелели и стояха сега в стената от щитове. Така тя свали от тях проклятието си, а те й благодариха като целунаха ръката й. Аз отново прегърнах Грифид, после викнах така, че да могат да ме чуят всички мои хора.