Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

Ридание задави гърлото на Сесилия. Прехапа устни, за да не се разплаче. Извърна глава, за да скрие сълзите си.

– Незабавно! – изрече пак, но този път с отпаднал глас, и добави: – Моля ви! Моля!

Сега вече гласът на плененото знатно венецианско момиче прозвуча като стон.

– Много съжалявам, дъще! – отзова се Хюрем. – Чухме, че венецианския посланик е умрял.

Михримах стана и отиде при момичето. Въпреки че се дърпаше и съпротивляваше, тя я прегърна. Притисна главата й до гърдите си, гали я по косата и прошепна:

– Успокой се! Ще ти бъда като сестра. Моята майка ще бъде майка на теб. По-добре да не беше попадала тук, Сесилия. И аз, и мама искаме в този момент да си у вас, в собствения си дом, при твоята майка и твоя баща. Повярвай ми! Но въпреки огромното си желание, не можем да направим това, което искаш.

Сесилия Бафо вдигна към Михримах пълни със сълзи очи и извика:

– Но тя била всемогъща! Сюлейман изпълнявал всичко, което е искала!

Михримах се засмя и пак погали момичето по косата:

– Всяко могъщество си има граници, сестрице! Колкото и да е могъщ един човек, не може да изпълнява всяко желание. Засега единственото нещо, което мога да ти дам, е моята сестринска обич.

Прегърна я през раменете и я поведе към вратата. В това време зад тях се обади Хюрем:

– Сесилия Бафо!

Двете момичета се обърнаха към нея. Златисторусите коси на едната се преплитаха с катраненочерните на другата. Бездънно сините очи на дъщеря й се разтапяха в маслиненочерните ириси на Сесилия.

– Задължени сме ти, дъще! – рече.

Насила се усмихна. Знаеше, че думите й не са достатъчни, за да потушат пожара в това малко измъчено сърчице.

– Лишихме те от един живот, дължим ти друг! Заклевам се, ще си платя дълга. Ще ти осигуря живот, какъвто заслужаваш! Давам ти думата си – и като Александра, и като Хюрем!

Михримах го преведе на момичето. Сесилия Бафо не знаеше как да отговори. Толкова бе потънала в безпределната си мъка! Но сега поне усещаше, че обсебилият я отвътре страх като че ли понамаляваше. Промълви нещо. Но толкова тихо, толкова незабележимо, че дори и Михримах не го разбра. Сесилия изпадаше във все по-голяма и болезнена печал.

– Обаче – опита се Хюрем с по-весел тон да разпръсне тягостната атмосфера – османлиите имат един обичай. Не знам дали си го чувала. Променят имената на чужденците. Моето име, например, го смени падишахът. Ти, Бафо, знаеше ли го по-преди? Нарече ме Хюрем. Означава „засмяна моя“, „красиво мое лице“.

Момичето изслуша превода с празен поглед.

– Да не прибързваме, може да те наречем с име, което да не ти харесва. Ако нямаш нищо против, нека твоята сестра да избере новото ти име.

– Сестра ми ли?

– Да! Моята дъщеря вече е твоя сестра. Имате само две години разпиха във възрастта. Убедена съм, че ще се разбирате прекрасно. А тя знае и езика ти. Нека тя да ти избере име. Споразумяхме ли се?