Прагът на вечността [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Серия: ХХ век #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-619-193-009-8
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Прагът на вечността [bg]». Краткое содержание книги:
Всички спряха и наблюдаваха как Джеф се качва на сцената и отваря калъфа на китарата.
— Какво правиш, Джеф? — попита Лени в този момент.
— Ще ти покажа, че съм най-добрият китарист, когото си чувал.
— За Бога! Уволнен си и толкоз. Просто се разкарай, иди на гарата и хвани влака за Хук.
Джеф смени тона и започна да крънка.
— Свирим заедно от шест години, Лени. Все нещо значи. Трябва да ми дадеш един шанс.
Звучеше разумно и Вали изпита тревожна увереност, че Лени ще се съгласи. Но Лени поклати глава.
— Добър китарист си, но не си гений. Освен това си такова едно особено копеле. Откак сме тук, свириш толкова зле, че снощи щяха да ни уволнят, докато Вали не се присъедини към нас.
Джеф се огледа.
— А какво мислят другите?
— Кой ти каза, че това е демокрация? — отвърна Лени.
— А на теб кой ти каза, че не е? — Джеф се обърна към Лу, който нагласяше педала на касата. — Ти какво мислиш?
Лу му беше братовчед.
— Дай му още един шанс — каза той.
Джеф попита и басиста.
— Ами ти, Бъз?
Бъз беше с лек характер и щеше да подкрепи онзи, който вика по-силно.
— Аз бих му дал възможност.
Джеф се огледа победоносно.
— Трима на един сме, Лени.
Дейв се намеси.
— Не сте. В една демокрация трябва да можеш и да броиш. Вие тримата срещу Лени, мен и Вали прави трима на трима.
— Не се главоболи с гласовете — каза Лени. — Това е моята група и аз решавам. Джеф е уволнен. Вземи си инструмента, Джеф, или аз ще го метна право през шибаната врата.
В този момент Джеф явно разбра, че Лени говори сериозно. Прибра си китарата в калъфа и затръшна капака. Взе го и каза:
— Обещавам ви едно нещо, копелета. Ако аз замина, всички заминавате.
Вали се питаше какво ли означава това. Може би беше просто празна заплаха. Както и да е, нямаше време за мислене. След няколко минути започнаха да свирят.
Всички страхове на Вали си отидоха. Разбираше, че е добър, а с него и групата е добра. Времето мина бързо. В паузата той се върна сам на сцената и пя песни на Боб Дилън. Включи и една своя песен, „Каролин“. Публиката като че ли я хареса. После се върна направо на сцената и откри втората част с „Дизи Мис Лизи“.
Докато свиреше „Не можеш да ме хванеш“, видя двама униформени полицаи в дъното. Те разговаряха със собственика, господин Флук. Това не му направи впечатление.
Когато слязоха от сцената в полунощ, господин Флук ги чакаше в гримьорната. Без предисловия, той се обърна към Дейв.
— На колко години си?
— Двадесет и една.
— Не ми пробутвай тия глупости.
— Влиза ли Ви в работата?
— В Германия имаме закони за вземането на непълнолетни на работа в баровете.
— На осемнадесет съм.
— Полицията твърди, че си на петнадесет.
— Те пък какво ли знаят.
— Говорили са с китариста, когото току-що уволнихте, Джеф.
— Копелето ни е изпяло — обади се Лени.
Господин Флук продължи:
— Аз управлявам нощен клуб. Тук идват проститутки, дилъри на наркотици, всякакви престъпници. Трябва непрекъснато да доказвам на полицията, че правя всичко по силите си да спазвам закона. Казват ми, че трябва да ви пратя у дома — всички. Значи, довиждане.
— Кога трябва да си тръгнем? — попита Лени.
— Напускате клуба веднага. Напускате Германия утре.
— Това е нечувано! — възкликна Лени.
— Когато човек е собственик на клуб, прави каквото полицията му нареди — господин Флук посочи Вали. — Не се налага той да напуска страната, понеже е германец.
— Мама му стара. Загубих двама китаристи за един ден — установи Лени.
— Не си — отвърна Вали. — Идвам с вас.
27.
Джаспър Мъри се влюби в САЩ. Имаха радио по цяла нощ, имаха три телевизионни канала и отделен сутрешен вестник във всеки град. Хората бяха щедри, домовете им бяха просторни, а обноските им бяха спокойни и неофициални. У дома, в Англия, хората се държаха все едно непрестанно пият чай във викториански салон, дори когато сключваха сделки или даваха интервюта по телевизията, или спортуваха. Бащата на Джаспър, офицер от армията, не можеше да разбере това, но майка му, германска еврейка, можеше. Тук, в Щатите, хората бяха прями. В ресторантите келнерите бяха ефективни, без да се кланят и да се подмазват. Никой не раболепничеше.