Прагът на вечността [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Серия: ХХ век #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-619-193-009-8
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Прагът на вечността [bg]». Краткое содержание книги:
Вали се надяваше той да се окаже магическата съставка, която да привлече тълпите.
Ребека взе две бири. Вали включи усилвателя и микрофона. Вълнуваше се. Обичаше това и го биваше. Погледна Дитер и съпругата му — чудеше се кога искат да започне, обаче и двамата не показаха интерес към него, затова удари един акорд и запя „Ако имах чук“.
Малкото клиенти го погледнаха любопитно за миг, после се върнаха към разговорите. Ребека пляскаше въодушевено в такт, но никой друг не го правеше. Въпреки това Вали даваше всичко от себе си, свиреше ритмично и пееше високо. „Може да са потребни две-три песни, но мога да спечеля тази публика“, рече си той.
По средата на песента микрофонът замря. Също и усилвателят. Захранването на сцената беше прекъснато. Вали довърши песента без усилвател, понеже реши, че това е мъничко по-малко срамно от спирането по средата.
Остави китарата и отиде на бара.
— Захранването на сцената прекъсна — каза той на Дитер.
— Знам. Аз го изключих.
Вали се изуми.
— Защо?
— Не искам да слушам такъв боклук.
Вали имаше чувството, че са го зашлевили. Винаги, когато излизаше пред публика, хората харесваха изпълненията му. Никога не му бяха казвали, че неговата музика е боклук. Толкова беше потресен, че усети студ в стомаха. Не знаеше какво да каже или да направи.
— Питах те за американска музика — додаде Дитер.
Нямаше смисъл.
— Тази песен беше номер едно в Америка! — възмути се той.
— Това заведение е наречено Ел Пасо на песента на Марти Робинс — най-великата песен на всички времена. Мислех, че можеш да свириш такива неща. „Тенеси Валс“ или „На Олд Смоуки“, песни на Джони Кеш, Ханк Уилямс, Джим Рийвс.
Джим Рийвс беше най-скучният музикант на света.
— Говорите за кънтри-енд-уестърн — каза Вали.
Дитер не намираше, че има нужда да го просвещават.
— Говоря за американска музика — рече той с увереността на невежеството.
Нямаше смисъл да се спори с такъв глупак. Дори и да беше разбрал какво се иска от него, Вали никога нямаше да го изсвири. Не влизаше в музикалния бизнес, за да свири „На Олд Смоуки“.
Върна се на сцената и прибра китарата в калъфа.
Ребека се учуди.
— Какво стана?
— Стопанинът не хареса моя репертоар.
— Но той не чу и една песен до края!
— Вярва, че знае много за музиката.
— Горкият Вали!
Вали можеше да се справи с дебелоглавото презрение на Дитер, но от съчувствието на Ребека направо му се доплака.
— Няма значение. Не бих искал да работя за такъв задник.
— Ще ида да му кажа какво мисля за него.
— Не, моля те. Няма да помогне, ако кака ми го прати по дяволите.
— Май няма.
— Хайде — Вали си взе китарата и усилвателя. — Да се прибираме у дома.
Дейв Уилямс и Плъм Нели пристигнаха в Хамбург с големи надежди. Бяха във възход. Ставаха известни в Лондон, а сега щяха да покорят Германия.
Управителят на клуб Дайв се наричаше господин Флук, което Плъм Нели намериха смешно. Не беше толкова смешно обаче, че господин Флук не хареса твърде Плъм Нели. А по-лошото беше, че след две вечери Дейв осъзна, че господин Флук е прав. Групата не даваше на клиентите каквото те искаха.
— Правете танци! — каза господин Флук на английски. — Правете танци!
Посетителите на клуба, юноши или двадесетинагодишни младежи, се интересуваха главно от танците. Най-успешни бяха онези парчета, които изкарваха момичетата на дансинга. Те танцуваха една с друга и така момчетата можеха да се намесят и да се разделят по двойки.
Но главното беше, че групата не успяваше да предизвика онова вълнение, което размърдваше всички. Дейв беше ужасен. Това беше големият им шанс и те го проваляха. Не се ли подобряха, щяха да ги пратят у дома. „За пръв път в живота си успявам в нещо“, беше казал Дейв на скептичния си баща. Накрая той го пусна да замине за Хамбург. Трябваше ли сега да се прибере у дома и да признае, че и в това се е провалил?
Не можеше да разбере къде е проблемът, обаче Лени разбираше.
— Джеф е — каза той. Джефри беше соло китарист. — Мъчи го носталгия.