Драконите на сломеното слънце [bg]

— Именно! Какво ти казах, Кайрин? Случило се е нещо важно — заяви Силван като ядно дъвчеше долната си устна. — Но ще дойде ли вестоносецът при мен? Не, ще се завтече право при твоя чичо. Аз съм кралят, не генерал Конал! — Той се извърна мрачно от прозореца. — Започвам да приличам на братовчеда Гилтас. Превръщам се в онова, което най-много ненавиждах. В кукла на конци!

— Ако си кукла, Силван, то е само защото искаш да си такава — каза смело Кайрин. — Вината е твоя, а не на чичо ми! Досега не си показал и най-слаб интерес към всекидневните задължения на краля. Можеше да прочетеш част от тези укази, но беше твърде зает да заучаваш нови танцови стъпки.

Силваношей го погледна унищожително:

— Как смееш да говориш така с мен? Аз съм твоят… — Той млъкна. Възнамеряваше да каже „твоят крал“, но като се вземеше предвид темата на спора, щеше да прозвучи просто нелепо.

Пък и пред себе си бе принуден да признае, че Кайрин говореше единствено истината. Прекалено много се беше задълбочил в играта на кралска особа. Носеше короната, но не смееше да наметне раменете си с мантията на отговорността. Той си пое дълбоко въздух и съвсем бавно го изпусна. Държеше се като дете. Ето защо и се отнасяха към него като към дете. Ни повече, ни по-малко.

— Прав си, братовчеде — произнесе най-сетне той с безстрастен глас. — Чичо ти наистина няма причина да изпитва уважение към мен. Какво друго направих, откакто съм тук, освен да се спотайвам в стаята си, да се забавлявам с игри и да хапвам сладки? Уважението трябва да се заслужи. Не бих могъл да разчитам, че някой ще ми го отдава просто така. Не съм сторил нищо, за да докажа нему и на народа си, че съм истински крал. Но на това ще бъде сложен край. Още днес.

Силван разтвори вратите, които водеха към покоите му, с такава сила, че двете им крила се удариха в стените. Острият звук накара стражите да подскочат, стреснати от дрямката, която ги бе налегнала в смълчания следобед и да застанат мирно, докато кралят минаваше покрай тях.

— Ваше величество! — извика един от тях. — Къде отивате? Ваше величество, не бива да напускате стаята си. Генерал Конал нареди… Ваше величество! — Стражът откри, че разговаря с гърба на младежа.

Силваношей се спусна по широкото стълбище, плътно следван от своя братовчед и паникьосаната охрана.

— Силван! — протестираше Кайрин, като се силеше да го догони. — Нямах предвид да поемеш нещата в свои ръце още сега. Все още имаш да учиш много за Силванести и народа си. Трябва да поживееш малко сред нас. Твърде млад си!

Кралят го бе разбрал твърде добре. И продължаваше да крачи, без да му обръща внимание.

— Това, което исках да кажа е — говореше Кайрин, докато тичаше по петите му, — че трябва да проявиш по-голяма заинтересованост към всекидневната работа в кралството, да започнеш да задаваш въпроси. Да посещаваш хората по домовете им, да видиш как живеят поданиците ти. Сред съветниците ти има мнозина мъдри елфи, които с удоволствие ще ти помогнат да започнеш да се учиш. Един от тях е Ролан от кирата. Защо не се допиташ до него? Дори и да не облича мислите си в приятни думи, Ролан ще ти се стори далеч по-мъдър от Глокъс.