Драконите на сломеното слънце [bg]

Силваношей беше крал на Силванести. Владетел на своя народ, точно както на дъската украсеното със скъпоценности, орнаментирано парче алабастър играеше ролята на цар в играта кзадрез. Смешно слаба фигура, която можеше да се движи само с по едно поле на ход. Владетел, който трябваше да бъде защитаван от своите офицери и министри. В сравнение с него дори пешките имаха по-важни задачи.

— Царицата ми взима твоя топ — обяви Кайрин, плъзгайки фигурата през зелено-бялата мраморна дъска. — Царят ти е обречен. Това прави играта моя, струва ми се.

— Проклятие! Така е! — Силван блъсна раздразнено дъската. Фигурите по нея се разпиляха. — Навремето бях доста добър на кзадрез. Майка ми ме научи да играя. Понякога успявах да бия даже Самар. А ти си доста по-лош играч от него. Не се обиждай, братовчеде.

— Съвсем не се обиждам — обади се Кайрин, докато пълзеше по пода в търсене на пехотинеца, напуснал полесражението, за да се скрие под леглото.

— Чакай, остави на мен — предложи разкаяно Силван. — Все пак аз ги разпилях.

— Ще се справя — започна Кайрин.

— Не, остави ме да свърша поне нещо смислено! — Младият крал се мушна под масата и изникна, стиснал един офицер, един магьосник и — след известно претърсване — собствения си напълно обкръжен цар, който бе направил жалък опит да избегне поражението, като се скрие зад една завеса.

Силван събра всички фигури и постави дъската обратно на мястото й.

— Още една?

— Не, отегчих се до смърт! — отвърна раздразнено Силван.

Стана, разходи се до прозореца, погледа малко навън, след което все така неспокойно се отдалечи от него.

— Твърдиш, че вниманието ми е насочено другаде, братовчеде. Не зная само към какво. Ами че аз не правя нищо!

Той се помая покрай една странична маса, отрупана с купи изстудени плодове, лешници, сирене и гарафа вино. Започна да чупи разгневено лешниците, сякаш им беше обявил война, и да вади ядките им.

— Искаш ли?

Кайрин поклати глава. Силван подхвърли черупките на масата и избърса длани.

— Мразя лешници! — обяви на всеослушание и се върна при прозореца. — От колко време съм крал? — попита.

— От няколко седмици, братовчеде…

— И какво съм постигнал досега?

— Все още е рано да се каже, братовчеде…

— Нищо — подчерта Силван. — Нищичко. Не ми позволяват да излизам от двореца, понеже се страхуват да не прихвана онази болест. Не ми е позволено да разговарям с хората, поради страх от наемни убийци. Слагам името си под наредби и укази, но така и не ми дават да ги прочета, защото съм щял да се уморя. Твоят чичо върши цялата работа сам.