Драконите на сломеното слънце [bg]

— Какво има, мадам? — попита разтревожено Калиндас. — Какво се е случило?

— Странно — продължаваше да мърмори кралицата. — Много странно. Не мога да повярвам. Връщане назад в миналото, за да откриеш, че такова вече не съществува? Не разбирам. — Тя зачете нататък: — Тасълхоф изчезнал. — Поклати глава. — Не е идвал тук.

Братята размениха погледи. На гладкото й чело се беше появила дълбока черта. Веждите й бяха свъсени. Прочете съдържанието на пергамента до самия му край, след което остана вгледана в него задълго, сякаш очакваше да й каже нещо повече от онова, което вече й беше разкрил. Накрая отпусна долния край и му позволи да се навие. Свитъкът увисна свободно в ръката й.

— Очевидно ни шпионират — каза с преднамерено спокоен и безизразен тон. — Палин и Тасълхоф са били преследвани от един от слугите на Берил. Палин смята, че драконът е искал артефакта. Това означава, че драконесата вече е научила за съществуването на устройството, както и за местонахождението на човека, който го притежава. Рицарите на Нерака не са се натъкнали случайно на вас, Калиндас. Попаднали сте на засада.

— Шпионин! В собствения ви дом? Може би някой от нас? Невъзможно, мадам — заяви разгорещено Келевандрос.

— Наистина невъзможно — обади се Калиндас.

— Надявам се, че сте прави — произнесе мрачно кралицата. — Елф, който е готов да предаде своите… — Тя поклати глава и продължи с натъжен глас: — Трудно е за вярване, че подобно зло наистина съществува. И все пак, случвало се е и преди.