Вярата на прокудения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вярата на прокудения». Краткое содержание книги:
Въпреки всичко атаките представляваха просто леко неудобство за Ордена.
Калан след срещата си с току—що завърналите се войници намери Зед сам в хижата да разглежда най—новите промени, нанесени по картите.
— Имали сме късмет — каза с влизането тя и свали кожената си наметка. — Момчетата, които се завърнаха току—що, са дали малко жертви, а са заловили цял патрулиращ отряд. Успели са да ги обезвредят до последния човек, като наред с това са заловили и една от Сестрите на Джаганг.
— Тогава защо е това тъжно изражение?
Единственото, което можеше да направи, бе да разпери ръце отчаяно.
— Не се оставяй да бъдеш обезсърчена — поучително — Зед. — Отчаянието често е слуга на войната. Не мога и опиша колко пъти ми се е случвало в онази голяма война преди много време, когато бях още момче, всички вдовици, борещи се за живота си, да си мислят, че е само въпрос на време, докато ги разгромят. И как малко след това са печелили.
— Знам, Зед, знам. — Калан разтърка премръзналите — Не искаше да му го казва, но накрая се реши: — Ричард не пожела да поведе армията, понеже бе на мнение, че при дадените обстоятелства нямаме шанс да победим. Каза, че независимо дали се бием или не с Ордена светът ще падне под неговата сянка и че ако се бием, само ще дадем повече жертви. Че нашата армия ще бъде унищожена и Орденът ще завладее света и че всеки шанс за спечелване на победа в бъдеще ще бъде унищожен.
Зед я изгледа косо.
— Тогава какво правиш тук?
— Ричард каза, че нямаме шанс за победа, но, добри духове, не мога да го повярвам. Предпочитам да умра, борейки се за свобода, вместо да живея до смъртта си като роб. И въпреки това знам, че престъпвам желанията на Ричард, съветите му и заповедите му. Дадох му дума… Чувствам се като предател, повлякъл всички след себе си.
Тя го погледна с надеждата, че нещо в погледа му ще й покаже, че Ричард е грешал.
— Нали спомена, че Ричард сам е стигнал до Шестото правило на магьосника — че трябва да мислим с главата си, за да видим истинския ход на нещата. Аз се надявах. Мислех, че сигурно греши относно безсмислието на тази война. Но сега…
Зед се усмихна на себе си, сякаш намираше нещо забавно в онова, което й се струваше ужасно.
— Войната ще бъде дълга. И далеч не безнадеждна, камо ли предрешена. Това е агонията на лидерството в подобна война — съмненията, страховете, чувствата на безнадеждност. Това са чувства, не е непременно реалност. Не още. Ще трябва да понесем още доста. Ричард е казал, каквото е мислил, на базата на това как са стояли нещата в момента, в който го е казал. Кой може да каже, че хората вече не са готови да му се докажат? Да докажат, че са готови да отхвърлят Императорския орден? Вероятно онова, от което Ричард се нуждае, за да може да се включи в борбата, вече се е случило.
— Но аз знам колко сериозно ме предупреди той за това да не се включвам в борбата. Наистина го мислеше и все пак … аз не притежавам силата на Ричард, силата да обърна гръб на всичко и да оставя нещата да се развиват от само себе си. — Калан посочи мастилницата си на масата. — Написах писма с молба за подкрепления.
Той отново се усмихна, сякаш за да й покаже, че е сигурен, че нещата ще се оправят.
— Доста време и усилия ще са нужни, за да сразим многобройния враг. Мисля, че ни чакат още сериозни сблъсъци, но накрая ще победим. Сестрите и аз все ще измислим нещо. Човек никога не може да е сигурен в подобен род неща. Възможно е в един момент да направим нещо, което да ги срази.
Калан се усмихна и го стисна за рамото.
— Благодаря ти, Зед. Толкова се радвам, че те имаме.
— Погледът й отскочи към Дух, издигната гордо на камината. Калан приближи към нея, сякаш мястото бе олтар, върху който бе поставена святата фигурка. — Добри духове, колко ми липсва.
Това бе въпрос без думи, изказан с надеждата, че той ще я изненада с някаква идея за връщане на Ричард.
— Знам, скъпа. И на мен ми липсва. Той е жив, това е най—важното сега.
Калан можа само да кимне.
Зед плесна с ръце, сякаш изведнъж сетил се за нещо ободряващо.
— Това, от което се нуждаем повече от всичко, е нещо, с което да разсеем мисълта на всички от сериозността а належащите проблеми. Нещо, което да ги развесели, макар и за малко. Това ще им подейства най—добре от всичко.
Калан се намръщи.
— Какво например? Имаш предвид някакво забавление ли, или нещо такова?
— Не знам. Сигурно трябва да им кажем нещо весело. Нещо, с което да им покажем, че Орденът не може да ни попречи да си живеем живота. Че не може да ни забрани да се радваме, да изпитваме удоволствие от съществуването си. — Той прокара кокалест пръст по тънкото си лице. — Да имаш идеи?