Ковачница на мрак

Момчето имаше да отговаря за много неща. По-добре да се беше удавило под леда преди години. А колкото до трите дъщери, беше видял достатъчно, за да знае, че баща им би трябвало да им е прерязал гърлата още при раждането им. Домът Дракони беше прокълнат от собствената си кръв, от собствените си тайни истории, които лордът пазеше толкова добре. Но учителят се беше добрал до някои истини. Не беше губил всичкото това време тук в манастира.

Беше отдъхнал достатъчно. Болката все едно нямаше да се махне.

Сагандер закрета по коридора. Вратите на килиите от двете страни зееха отворени, доказателство за припряност. Вътре се мяркаха скромни вещи, нищо ценно и интересно.

Култът беше прероден. Това поне знаеше. Кладенецът в двора беше прелял. Фонтанът в градината течеше червен от няколко дни. Това беше изнервящо. В Карканас сигурно цареше бъркотия. Самата Цитадела бе построена около древен храм на речния бог. Сагандер изпитваше определено задоволство, когато помислеше за всичко това. Когато човек погледнеше такива неща от разстояние, ясно можеше да се види, че Майка Тъма и нейният култ са само парвенюта и цялото перчене и демонстрации на сила крият нищета в сърцевината си. Нарастващото му презрение към Майка Тъма беше ново, но той намираше удоволствие в подхранването му.

Задъхан, стигна края на коридора, където той се разширяваше в пресечка под висок сводест таван. Отляво минаваше колонадата на нефа, водеща към залата за събрания, а отвъд нея бе Камерата на Бденията и след това предните врати. Само преди година щеше да е преминал това разстояние за няколко десетки удара на сърцето. Сега изглеждаше невъзможно.

Не видя никого наоколо — никой, когото да може да повика за помощ — макар че напоследък бяха все по-малко склонни да му я дават. Сърцата им се втвърдяваха към него, както знаеше, че ще стане. Съчувствието отстъпваше на жалостта, а жалостта даваше път на презрението и отвращението. Щеше да се наложи скоро да напусне. Като нищо можеше да решат да спрат да го хранят или да го къпят, или да го разнасят насам-натам. Хората са еднакви навсякъде, все едно колко високопарни клетви изричат. Помощ се дава само с надеждата, че ще бъде изплатена. Очаквания за награда дебнат зад всеки акт на алтруизъм. Но той нямаше какво да им предложи. Нищо освен повече нужда, повече слабост, повече окаяност.

Виждаха тялото му и мислеха, че умът му е осакатен. И бяха глупави да мислят така.

Смяташе да използва това, за да свали дома на Драконите, а след това съперниците си учени в богатите им домове и препълнени лекционни зали. А след това, ако можеше, и самата Майка Тъма.

„Да, всичко се е променило. Има ценност в несъвършенството, място за скрита сила и воля. Прекършените намират лукавство в изповедта си. Ранените оголват раните си и добре се хранят от чуждата жалост. Виж тази куцаща походка. Последвай ме надолу към смъртта.“

Стигна до входната врата и спря. Червени петна изпълниха главата му на пулсиращи вълни. Беше плувнал в пот и миризмата му беше зловонна. Оцелелият му крак трепереше. „Никой, който да ме пренесе. Ще платят за това.“ Започна да се бори с резето. Нищо не беше лесно вече. Трябваше да му дадат слуга.