Ковачница на мрак

В селото имаше войници, с униформа, която Галдан познаваше твърде добре. Бяха изпили всичкото вино и повече не можеше да се намери, никъде. Когато Галдан бе докретал до кръчмата, за да изпроси своя дял, му се бяха изсмели, а след това го набиха — но не особено настървено. Докато лежеше в пръстта, всичко вътре в него беше избило навън като пот. Беше започнало с мръсна жалка мазнина, избила на капки по зачервената плът, а после жлъчка, последвана от кръв и след това граниво месо, загнили органи, парчета кост и бучки мозък. Всичко беше излязло навън, докато вече нямаше нищо, което да излезе. Чуваше стона на вятъра вътре в себе си, по кухата дължина на ръката си, завихрен в отпуснатите му крака, плъзнал нагоре през врата към главата му.

Стонът беше песента на отсъствието.

Легион войници бе нахлул в селото и всички бяха уплашени. Нямаше никаква причина в Ейбара Делак да дойдат войници, а и бяха твърде много. Толкова много, че бяха изпили всичкото вино.

Мърморене изпълни главата му. Зазвуча някъде далече в дълбините на черепа му и се мъчеше настойчиво да стигне до него. Искаше да се обърне. Искаше да избяга от този глас, но от мястото, където седеше, можеше да види всички граници на кралството си и във владението си нямаше къде да се скрие.

Изпратили я бяха на североизток. Толкова знаеше. Пратена при Консорта или така поне твърдеше мълвата, макар никой да не знаеше със сигурност, но владението на лорд Драконъс наистина беше натам.

Войниците — какво искаха те?

Вече можеше да чуе гласа, по-висок, но все още неясен. И все пак, колкото и непонятен да беше, тембърът на страх в него беше неоспорим. Опитваше се да го предупреди, крещеше безсилен и безпомощен — и той трябваше да предприеме нещо.

Видя как краката му се надигнаха под него, видя как се избутаха от земята и се размърдаха, за да се укрепят. Уличката се разлюля, щом се изправи, а след това се подпря тежко на стената на кръчмата. Поданиците му замръзнаха за миг, кривнали питащо нослетата си към него, а после отново се върнаха към пиршеството си.

— Кралят — изпъшка той — винаги е свободен в щедростта си.

„Една ръка, само едната. Къде е другата? Тя я взе… не, не я взе. Но може да я върне. Това може.

Има опасност. Някой пищи, в главата ми. Има опасност. Тя е в опасност.

Легионът се е пробудил. Легионът се е надигнал.

Лорд Драконъс. Тя е в опасност.“

Щеше да остави кралството си за малко. Владението щеше да процъфтява без него. Богатство и безкраен пир. Време беше да тръгне да потърси още вино.

Залитна от пресечката и излезе на улицата. Спря и се присви, щом ярката слънчева светлина го връхлетя. Малко хора се мяркаха, а и тези, които видя, се движеха бързо, уплашено, с боязънта на подгонена сган. Войници бяха напълнили кръчмата и хубавата гостилница надолу по улицата. Заели бяха къщите, изоставени след войната. Общинското пасище беше пълно с коне и въздухът вонеше от лайната им. Дим се вдигаше от безразборните огньове при селското сметище в стария храм на Отреклите се — онзи, който се беше срутил преди години, когато манастирът изгоря — в западния край, където някога бе имало горичка стари дървета. Дървото от онази горичка сега крепеше тавана на хубавата гостилница.