Ковачница на мрак
- Автор: Эриксон Стивен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-474-1
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ковачница на мрак». Краткое содержание книги:
Чу смях откъм предните стъпала на кръчмата.
Подкупът на старата дама не беше успял. Нямаше повече вино. Сделката беше приключила. Галдан беше приключил с нея. Така ставаше, щом се опразнят някои неща.
Не искаше да си има работа с коне. „Но ние знаехме това.“ Трябваше да върви пеш. Трябваше да я намери. Трябваше да я спаси. „Вижте едноръкия крал. Отиваме да намерим нашата кралица. Едната ръка, която посягаше за богатство, сега посяга за любов.“
Галдан знаеше, че плъховете щяха да го благословят, ако можеха.
Вренек стоеше на високия хълм с изглед към Ейбара Делак. Мама му беше казала за войниците и това му напомни за последния път, когато беше видял въоръжен мъж, онзи, който беше дошъл за майката на Орфантал. Но онзи мъж беше Домашен меч, на служба на лорд. Войниците бяха друго. Служеха на някой друг, на нещо огромно и може би дори безлико. Но мама му беше казала, че тези, които са отседнали в селото сега, са тук, за да предизвикат неприятности.
Лейди Нерис Друкорлат беше буквално сама в голямата къща. Беше започнала да изпитва омраза към Вренек само като го види и предната нощ го беше набила с тояга. Не беше сигурен какво е направил, за да го заслужи, но тя беше казала ужасни неща за него, неща, които даже не бяха верни. Макар че можеше и да са, а той просто все още не го знаеше.
След като и последният кон си бе отишъл, Вренек нямаше никаква работа. Вече беше събрал последната изсъхнала тор от пасищата, за да я струпа за огрев, но хич нямаше да стигне да се изкара зимата. Щом войниците си отидеха, беше му казала тя, мързелуването му щяло да свърши и трябвало да слиза и да събира в полето, но трябвало да го прави нощем, за да не види никой. „Дом Друкорлас няма да бъде беден в очите им. Разбра ли ме, безмозъчен тъпак? Мила Бездна, пощади ме! Погледни тези тъпи очи! Орфантал имаше повече ум в един пръст от теб. Ще събираш в полето нощем.“ Той кимна, за да покаже, че е разбрал, благодарен, че все още е от домашния персонал, въпреки че тя никога не го пускаше в къщата.
Но войниците все още не се бяха махнали и това го оставяше без никаква работа, а това го плашеше. Тя можеше да види колко мързелив е станал и да забрави казаното. Трябваше да стигне някак до полето. Макар че може би вече бе късно. Торта дори нямаше да е изсъхнала, докато дойдеха дъждовете и снеговете, а нямаха никаква сушина, където да я събере, освен една дървена барака, пълна с тръни за сушене и парчета дървесна кора.
Още не беше ял днес. Огледа високите треви. Държеше жилава пръчка. Почнал беше да лови скокливи мишки и ако хванеше някоя, щеше да накладе огън от съчки и трева, да я опърли и най-сетне да сложи нещо в свития си от глад стомах.
Далечно движение привлече погледа му и той вдигна глава и видя няколко войници — идваха от селото по пътя нагоре към крепостта. Яздеха в бавен тръс, без строй. Видя как една жена разхлаби меча в ножницата на кръста си. Другите се разсмяха и завикаха.
Господарката не обичаше гости. Нямаше с какво да ги нахрани.
Ако побързаше, можеше да стигне навреме и поне да я предупреди. Без да пуска пръчката, Вренек затича. Беше тромав и непохватен през целия си живот, не като Орфантал, който тичаше като див заек под сянката на бухал или ястреб. Коленете му понякога се чукаха едно в друго, докато тичаше, и беше болезнено, а работните обуща, които му бяха дали, му бяха много големи и стъпалата му се изхлъзваха в тях.
Гърдите го заболяха и вече усещаше колко се е зачервил от усилието, но продължи да тича, веднъж се спъна в някакъв камък в тревата. Осъзна, че няма да успее да стигне навреме. Конете вече бяха изкачили възвишението.
Тя можеше и да се скрие. Да се престори, че я няма, да прати Джиния навън да им каже, че господарката е заминала или че може би не е добре, и те щяха да си отидат. Щеше да им каже да минат друг ден, може би след седмица. Тъй че нямаше смисъл да тича. Джиния беше умна, а освен това той я обичаше, макар тя да го дразнеше непрекъснато, че е муден и глупав, докато тя не беше, а и беше по-голяма освен това.
Нощем под завивката си се подмокряше, докато мислеше за Джиния. Като пишкане, но не беше пишкане, и му се искаше тя да не го дразни, и му се искаше също така да го пуснат вътре в къщата, за да види повече от нея, а и тя нямаше винаги да се оплаква, че миришел на конски лайна. Ако го пуснеха в къщата, тя можеше един ден да го обикне и като пораснеше още малко, като станеше колкото нея, можеше да се оженят и да имат деца, и едно от тях щеше да нарече Орфантал. Ако беше момче, разбира се.