Ковачница на мрак
- Автор: Эриксон Стивен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-474-1
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ковачница на мрак». Краткое содержание книги:
Прерязването на гърлото на мулето се беше оказало мръсно и жестоко. Беше го оставило плувнал в кръв и отвратен.
Имаше чувството, че е прихванал проклятие от бивака на Отреклите се и че кръвта вече го следва навсякъде, диря от вина, прогизнала от смърт. Мъртвото лице на детето се върна в ума му, вече не призрачно, вече не рисувано във въздуха от пръстите на едната ръка, а плътно и изпълнено с обвинение. Онова дете го бе направило съпричастен в отнемането на живот, тайст и звяр, дивото в питомното и питомното в грохналото, и всичко беше опетнено, всичко беше съсипано.
Куцаше в следобеда, ремъците жулеха раменете му, насекомите го хапеха — но поради всичко, което носеше, не можеше да ги изтупа или разпъди, принуден беше да търпи яростта им.
Изкуството проваляше реалността. Всеки път се проваляше в същината на опита. Една творба можеше да постигне само най-смътните намеци за онова, което бе истинско и непосредствено: сетивните неудобства, пристъпите на неуравновесеност, миризмата на усилието и смута на разстроения ум. Мачкаше грубо непосредствените истини и опипваше слепешком през всички лъжи, които човек си казваше във всеки отминаващ миг, всеки отрязък от вечността.
Вече разбираше, че не съществува никакво начало на каквото и да е, и никакъв край също така. Че миговете чезнат напред в безкраен низ, а после пропадат назад в усилваща се мъгла. Че цветовете избледняват в мига, в който наблюдаващите очи губят усет. Или стават ярки и плътни, щом умът бъде поразен от безсмислието на нещата. Вече виждаше, в края на ожулените си и нахапани ръце, една длан, която извайваше творение, и другата, която го заличаваше. И чрез тази двойствена мярка съществуваше той и онова, което беше сега, а щом тези длани застинеха, неподвижни във вечността, всичко, в което се бе заявил и изявил, щеше да изчезне.
В невъзвратимото му отсъствие те можеха да обикалят из коридорите между рисунките му. Можеха да обикалят като неща от плът и топлина, кръв и кост, мисъл и немисъл, докато от двете страни се редят прозорци и плоски светове, и смалени животи, което в целостта си бе всичко постигнато от Кадаспала, и с остър нокът можеха да чоплят в тези фалшиви светове и зад тях да не намират нищо освен хоросан и камък.
„Винаги съм бил лъжец. Не мога да избегна това, което съм — и това е първата лъжа, тази, която изрекох на себе си преди много време. Други я приеха, благодарение на дарбата ми, и с това приемане ми позволиха да живея лъжата. Мило от тяхна страна, и такова облекчение — че ги изиграх, — и ако презрението ми дебне сега сенките им, където и да тръгна след тях, е, не е изненада.
Дайте ми лъжата и ще я приема.
А след това ще ви я върна. В ярки неземни светове — онзи божествен език, изричан от богохулни езици — и ще копнея за обожанието в очите ви. С това се подхранвам все пак. Дайте ми каквото ми трябва, за да поддържам лъжите живи. Да поддържам себе си жив.“
Пазеше искрените си мисли в себе си и за себе си. Така не рискуваше нищо, защото ако художниците бяха първо и преди всичко лъжци, веднага след това бяха страхливци.
Един ден щеше да нарисува красотата. Щеше да улови същината й и щом я уловеше, в апогея на своя талант, можеше да легне на гръб, да затвори очи и да се зарее в смъртта. Щеше да е свършил и приключил със света. Светът нямаше да има какво повече да му даде.
Но засега щеше да рисува в кръв.
Пътеката го изведе до оплетени тръни и стари пънове, а отвъд тях беше издигнатият крайречен път.
„Оставям дивото зад себе си, с всичките му заплахи за груба истина и безсмислена смърт. Влизам в цивилизацията, с огладените й камъни и безжизнено дърво, с изпечената й от слънцето глина и оживените й улици, изпълнени с крадливи мигове, които дръзко наричаме хора.“ Ако имаше свободна ръка, пръстите му щяха да се събудят, за да нарисуват сцената в целия й безсмислен блясък и така да направят нещата отново, все по старите и лъжовни начини.
„Ако цветовете са богове, тогава друг бог чака в смъртта на всички цветове. В черни линии и откоси удавена светлина. Моята ръка и моето око са създатели на цели светове, творци на нови богове. Вижте художника като сътворител, вижте световете, които разгръща, изписва, очертава и заличава, свят след свят.“
Бавно се изкатери на пътя, изохка, обърна се наляво — на юг — и тръгна.
Към една венчавка, където красотата се поднасяше в дар срещу единственото обещание да бъде опетнена, да бъде принизена от досадните потребности и скуката на ден след ден, нощ след нощ, от блудкавата и безцветна рутина, която спаружва плътта, убива блясъка в очите, прави погледа по-мътен и колеблив… не, никога нямаше да нарисува красотата. Вече беше твърде късно.