Ковачница на мрак
- Автор: Эриксон Стивен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-474-1
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ковачница на мрак». Краткое содержание книги:
„Пропаднал съм през леда.“
Тази мисъл го накара да се намръщи. Най-сетне успя да отвори вратата.
На ярката светлина отъпканата бяла пръст на двора бе ослепителна и го накара да потръпне. Изчака очите му да се приспособят, но като че ли не можеше да успокои дъха си.
На трийсет крачки срещу него беше главната порта. Имаше един малък прозорец с решетки на височината на главата и господарката стоеше до него с въоръжени монаси от двете й страни. Повечето братя се бяха подредили по дървените пътеки близо до върха на защитната стена. На зъберите на покривите на ъгловите стени арбалетите чакаха със заредени стрели, държаха ги в готовност бдителни екипи. Суровата войнственост на гледката го стъписа.
Видя един брат, който стоеше наблизо. Младият мъж затягаше ремъците на предпазителя на лявата си ръка. Сагандер залитна към него.
— Във война ли сме, братко?
Мъжът вдигна глава.
— Учителю. Доста сте повървели, за да стигнете чак тук. Поздравявам ви.
Сагандер скри презрителната си усмивка.
— Следващия път очаквай и лехите да прекопая. — Усмивката, която получи в отговор, беше дразнеща. — Не отговори на въпроса ми, братко.
— Вярата ни е подложена на изпитание — отвърна младият мъж и сви рамене.
— С кого преговаря господарката?
— С офицер от ротата на легиона, мисля.
— Легионът на Урусандер — да, знам това. Но коя рота? Кой командва? Някоя от разформированите части ли е, или отклонил се гарнизон?
Мъжът отново сви рамене.
— Ако ме извините, сър, трябва да се качим на стената. — Избърза почти на бегом.
Сагандер вдигна ръка и избърса потта от челото си. От слънцето и горещината му ставаше зле.
Прозорчето на вратата се затръшна, той погледна натам и видя, че господарката се обърна рязко и закрачи към манастира. „Идва право към мен. Можеше да остана на вратата, в сянката.“ Докато се приближаваше, видя гняв на тъмното й лице и потръпна.
Преди да успее да проговори, тя рече:
— Скрий се някъде, учителю. Може да стане напечено. — А след това го подмина, изкачи стъпалата и се скри вътре.
Сагандер я изгледа ядосано. Чувстваше се като глупак. Беше помислил, че идва да говори с него, но истината беше, че просто се бе оказал на пътя й. „Поредното унижение. Едно от многото. Тези неща се трупат.“ Пренебрегна заповедта й и закрета през двора към портата.
Конски копита изтътнаха от другата страна, но звукът бързо заглъхна. Пратеничеството се връщаше в Ейбара Делак. Той изруга тихо, а след това премисли. „Не. По-добре е така.“
Само един монах бе останал при портата. Изгледа Сагандер с любопитство и каза:
— Нищо повече няма за гледане, сър.
— Аз напускам.
— Сър?
— Всички бяхте изключително щедри към мен. Моля предайте признателността ми на господарката и на всички ваши братя. Но нямам желание да бъда заклещен в обсада. Това не е моя битка, а съм нужен в Карканас.
— Виждам, че не сте взели никакви вещи, сър…
— Пратете ми ги при първа възможност. Безопасно ли е извън портата? Нали няма никакъв риск да я отвориш?
— Няма, сър. Отидоха си. Но ми се струва, че може би трябва да говоря първо с господарката.
— Току-що говорих с нея, братко — не видя ли? Тя ми даде разрешението си. Разбери, вървенето до селото ще е достатъчно тежко за мен. Ще ми се да тръгна веднага, докато все още имам сила, защото ужасно се изморявам, щом се стъмни.
— Тогава сбогом и лек път, сър. Съжалявам, че не можем да ви откараме с кола.
— И аз, братко. Но не настоявате ли всички да се упражнявам колкото се може повече?
— Но вие най-често отказвахте, сър. Не знам дали сте готов.
— Всички винаги трябва да сме готови за всичко, братко.
Монахът вдигна резето и отвори портата.
С усмивка на лицето, въпреки болките, Сагандер изкуцука навън колкото може по-бързо. Боеше се, че всеки момент ще чуе вик от двора и след това ръце ще го задърпат назад. Но чу само как вратата се затръшна зад него и след това изстъргването на тежкото резе.
„Колко лесно било. Господарке, децата ти са глупци.“
Щом слугите на Майка Тъма бяха толкова жадни да проливат кръвта на Отрекли се, тяхна работа. Можеха да проливат колкото искат тук, докато кръвта не потечеше на реки по този коварен каменист път. Но речният бог беше стар, ужасяващо стар. Имаше сила, която щеше да разбере гняв и мъст. „Чел съм достатъчно, за да знам. Старите култове са култове на кръв. Процъфтяват от нея. Хранят се с дивачество и насилие. Речният бог ще държи десет хиляди подпухнали трупа на гръдта си и ще копнее за още.
Майко Тъма, нанеси първите си удари. Избий братята и сестрите. Убий господарката тук, само това заслужава тя. Но последният удар на тази война няма да е твоят.