Ковачница на мрак
- Автор: Эриксон Стивен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-474-1
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ковачница на мрак». Краткое содержание книги:
Беше тромав, но не беше слаб. Преди време често вдигаше Орфантал с една ръка, въртеше го и момчето пищеше от удоволствие. Джиния обаче беше по-тежка, а го беше обзела слабост, която не проумяваше, но успя да намести отпуснатото й тяло на раненото си рамо. Когато се надигна задъхан под тежестта й, димът го заслепи. Но му се стори, че видя изход по главния коридор. Олюля се натам.
Горещината беше ужасна и пламъците пареха, но нямаше да си позволи да трепне, защото щеше да я изпусне, тъй че изтърпя изгарящите им езици, които пърлеха косата му и го караха почти да закрещи.
Отдясно, в другия край: дим, но без пламъци. Тръгна натам.
Увиснала на пантите врата. Залитна през прага и се озова в стая — стаята на Сандалат, позна я по капаците на прозореца. Не бяха останали никакви мебели, дори гоблените по стените ги нямаше. Леглото беше натрошено за подпалки. Нищо нямаше за горене. Вренек продължи към прозореца.
Всичко започваше да се намества в ума му. Бяха ги качили на горния етаж. Бяха подпалили всичко, което можеше да гори на долния. Не беше видял тялото на господарката, но знаеше, че е тук някъде. Знаеше също, че няма надежда да го намери. Не можеше да е герой в този ден. Можеше само да спаси Джиния, девицата, която обичаше.
Сложи я под прозореца, вдигна резетата и бутна капаците. Погледна навън и надолу. Орфантал веднъж беше скочил от този етаж, от един склад над кухнята, и се беше приземил като котка върху кухненската смет. Беше си оцапал дрехите и Вренек го биха с камшик затова, че му е позволил.
Сега, докато подът изгаряше стъпалата му — направо през кожата на изтърканите работни обуща, — се наведе навън и огледа долу. Имаше струпана тор за сушене, защото този прозорец вече не се отваряше, а стената беше откъм слънцето и това пазеше всичко сухо. Обърна се, надигна с една ръка Джиния и избута отпуснатото й тяло над перваза, с краката напред. Изтърва я и тя падна, преди да е готов. Погледна долу и видя, че е паднала в торта. Не можеше да разбере дали си е счупила нещо, не и с цялата тази кръв, полепнала по краката й.
Измъкна се навън и скочи. Излетя малко по-далече и падна на края на купа. Ударът беше толкова силен, че го отхвърли напред и промушеното му бедро поддаде. Заболя го почти колкото от изгарянията.
Надигна се, изкуцука до Джиния и я издърпа от торта. Видя, че клепачите й трепнаха, а след това отново застинаха, но дишаше и това беше добре — означаваше, че всичко е наред.
Този път се оказа по-трудно да я вдигне, тъй като и двете рамене го боляха ужасно, но все пак успя. Тръгна залитайки към развалините на изгорялата конюшня. Горещината лъхаше в гърба му, докато се тътреше по каменната настилка. Пъхна се през една пролука в каменната основа на стената. Тук въздухът беше по-хладен и без дим. Положи Джиния на земята, седна до нея и отпусна гръб на стената.
Загледа се в хубавото й лице. Погледът й беше блуждаещ, когато бе уморена, но сега не можеше да го види — очите й бяха затворени. Дори когато го беше виждал, му се струваше малко превзет, но това я правеше още по-хубава. Проблемът беше да измисли какво да прави сега. Хората в селото щяха да видят пушека и да разберат, че цитаделата гори. Но нямаше да предприемат нищо. Не бяха достатъчно. Единствените, които можеше да се притеснят, бяха мама и куцият чичо на Джиния.
Тъй че щеше да ги изчака.
А щом се оправеше, щеше да си направи копие, както му беше показал Орфантал — той пък откъде го беше научил? Намираш си прът от здраво дърво, нагряваш го и го изправяш, и пак го нагряваш, за да се втвърди дървото, особено при върха. Като си направеше копието, щеше да тръгне и да подгони сержанта, онази, дето го беше промушила, а после тримата, които бяха наранили Джиния, а после и ония в къщата, дето бяха убили лейди Нерис. Щеше да ги намери, защото имаше три имена. Терла, Фараб и Прил.
Загледа ожулените си колене. И червените отоци от изгарянията, и космите по тялото, които вече бяха побелели и се разпадаха на прах, щом потъркаше кожата си, и петната кръв, по които вече бръмчаха мухи. Виждаше болката вътре в главата си и тя цялата беше червена, но реши да стои настрани от нея.
„Тя ме нарече Отрекъл се, но никога нищо не съм отричал. Никога нищо не са ми искали дори, тъй че не бих могъл и да отрека, нали? Виждал съм манастира веднъж, онзи оттатък реката, и приличаше на крепост, или на място, където пращат престъпници. Уплаши ме.“
Искал беше да е герой. Да спаси някого. Да спаси лейди Нерис, точно както щеше да е направил Орфантал. Нищо никога не ставаше както трябва в живота му.
„Не трябваше да ме промуши. Болеше повече и от боя с пръчката.