Хроника на птицата с пружина

Индийско орехче не знаеше нищо за жените, които идваха при нея. Никоя от тях не разказваше за себе си и Индийско орехче не питаше нищо. Имената, с които си записваха час, очевидно бяха измислени. Но тези жени излъчваха по-особена миризма, каквато създава властта, подплатена с пари. Жените не се перчеха с това, ала от начина, по който се обличаха, Индийско орехче разбираше, че всички идват от привилегированите среди.

За да уважи прекалено силното желание на клиентките си всичко да остане в тайна, Индийско орехче нае помещения в административна сграда в Акасака, сграда, която по никакъв начин не биеше на очи, на място, което също не биеше на очи. След като обмисли всичко внимателно, реши да ги превърне в модна къща. Всъщност беше модна дизайнерка и никой нямаше да се усъмни, ако при нея често идваха най-различни жени. Клиентките й бяха на възраст от трийсет до шейсет години и можеше да се очаква, че носят скъпи, шити по поръчка дрехи. Индийско орехче подреди кройки и модни журнали, купи необходимото оборудване, шивашка маса и манекени и дори уши няколко тоалета, за да изглежда мястото наистина като модно ателие. Направи по-малката от двете стаи „пробна“. Клиентките влизаха в „пробната“ и Индийско орехче им „взимаше мерките“.

Списъкът на клиентките се правеше от жената на собственик на голям универсален магазин. Сред многото си приятелки тя бе подбрала внимателно кандидатките, на които можеше да се има доверие, защото бе убедена, че ако не иска да гръмне скандал, трябва да превърне това в нещо като клуб с привилегировано членство. Не го ли направеше, рано или късно щеше да се разчуе за какво става въпрос. Жените, избрани за членки, бяха предупредени никога да не разкриват пред външни хора подробности за „пробите“, на които ходят. Тези жени не само бяха много дискретни, но и знаеха, че ако не спазят обещанието, ще бъдат изключени веднъж завинаги от клуба.

Клиентката се обаждаше по телефона, за да си запише час за „проба“, после се появяваше в уреченото време, спокойна, че няма да срещне друга клиентка и тайната й ще бъде запазена напълно. Хонорарът се плащаше веднага и в брой, а размерът му бе определян от жената на собственика на универсалния магазин и бе значително по-голям, отколкото Индийско орехче беше очаквала, но това не се превърна нито веднъж в пречка за която и да било от тях. Всяка жена без изключение, на която Индийско орехче бе взимала поне веднъж „мерките“, задължително се обаждаше отново.

— Не се притеснявай за парите, нека това не те обременява — беше й обяснила жената на собственика на универсалния магазин. — Колкото повече плащат, толкова по-сигурни се чувстват.

Индийско орехче ходеше в „офиса“ три пъти седмично и правеше по една „проба“ на ден. Това беше пределът на възможностите й.

Когато навърши шестнайсет години, Канела започна да помага на майка си. На Индийско орехче вече й беше трудно да се справя с всичко сама, а не искаше да назначава чужд човек. След дълги колебания го помоли да й помага и той се съгласи веднага, без дори да пита какво точно работи майка му. Всяка сутрин в десет ходеше с такси (не понасяше присъствието на други хора в автобусите и влаковете на метрото) в офиса, чистеше, бършеше прах, подреждаше, слагаше във вазите току-що набрани цветя, правеше кафе, пазаруваше, когато имаше нужда от нещо, пускаше по касетофона тиха класическа музика и водеше счетоводството.