Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Той пристигаше със старата си кола в града. Обикаляше от стопанство на стопанство да търси работа. Къде може тук да се пренощува?
Ей там край реката, в Хувървил52. Там е пълно с оки.
Той спираше със старата си кола в Хувървил и вече не питаше къде да пренощува, защото край всеки град имаше по един Хувървил.
Бедняшкият квартал обикновено се намираше близо до вода; вместо къщи тук имаше палатки, колиби, хижици от картон — с една дума, куп вехтории. Човекът въвеждаше семейството си тук и ставаше гражданин на Хувървил — те всички се наричаха хувървилци. Човекът опъваше палатката си колкото може по-близо до водата; а ако нямаше палатка, отиваше там, където изхвърляха боклука на града, и си донасяше рифелован картон, от който си построяваше жилище. А когато валеше дъжд, жилището му се размекваше и водата го отнасяше. Човекът се установяваше в Хувървил и кръстосваше из околността да търси работа, а малкото пари, които му бяха останали, отиваха за бензин, необходим за тези странствувания. Вечер мъжете се събираха заедно и разговаряха. Клекнали, те говореха за земята, която бяха видели край пътя.
Ей там, далече на запад, има тридесет хиляди акра. Така си стоят незасети. Ех! Какво бих направил от такава земя — не ми трябват повече от пет-шест акра. Ще си имам всичко, каквото пожелая.
А ти забеляза ли? В стопанствата не садят нито зеленчуци, нито гледат свине, нито имат кокошки. Там има винаги само едно нещо — памук или, да кажем, праскови, или пък марули. А другаде — само кокошки. Останалото купуват, а биха могли да отглеждат в дворовете си всичко, от което имат нужда.
Ех! Защо нямам две-три свине!
Напразно се тюхкаш. Тая земя не е твоя и никога няма да бъде.
Какво ще правим? Нима така може да отгледаме децата си?
В лагерите шепнешком си предаваха един на друг вести. В Шафтър има работа. И колите се натоварваха посред нощ, на пътя нямаше къде да се обърнеш — керван хора, тръгнали да търсят работа, златна треска за работа. В Шафтър щяха да се съберат пет пъти повече хора, отколкото бяха необходими. Златна треска за работа. Хората се измъкваха нощем, обзети от жаждата по-скоро да започнат работа.
А край пътя — съблазни: поля, които могат да дадат препитание.
Тук всичко си има собственик. Това не е наше.
Може все пак да успеем да получим някой мъничък участък. Макар и съвсем мъничък. Ей като това парченце земя. Там сега расте само татул. Ех! Колко картофи щях да извадя от това парченце — ще стигнат за цялото ми семейство.
Всичко това е чуждо. Нека си расте татулът там.
От време на време някой, неиздържал на изкушението, си избираше скришом едно местенце и го чистеше, опитвайки се като крадец да отнеме от земята малко от богатствата й. Тайни зеленчукови градини, криещи се сред бурените. Пакетче семе от моркови и малко гулиено. Садяха картофените беленки, вечер тайно се промъкваха да окопават крадената земя.
Остави открая бурените — тогава никой няма да види какво правим тук. Остави и в средата, там, където те са по-високи.
Вечер тайно работеха на откраднатите местенца, носеха вода в ръждива тенекиена кутия.
И в един прекрасен ден — помощник-шерифът: Какво правите тук?
Нищо лошо не вършим.
Отдавна ви следя. Това да не е ваша земя? Разпореждате се с чуждата земя.
Тя не е изорана, не правя нищо лошо.
Дявол да ви вземе вас, преселниците. Скоро ще се почувствувате и собственици на това място. Гледайте да не загазите, че ще бъде късно тогава! Я ги виж ти какви стопани се извъдиха. Пръждосвайте се веднага!
И бледозелените филизи на морковите са изровени с крак, листата на гулиите са стъпкани. И татулът отново заемаше предишните си владения. Но не можеше да се каже, че помощник-шерифът не е прав. Реколтата представлява собственост. А след като земята бъде разкопана и морковите изядени, човек може да реши да се бие за тази земя, която му е дала препитание. Да се изгони по-скоро! Иначе ще се почувствува неин собственик. И може да поведе борба на живот и смърт, бранейки това малко парче земя сред татула.
Видя ли каква беше физиономията му, когато тъпчехме гулиите? Този като нищо ще те очисти. Такива трябва здраво да се държат. Иначе, ще присвоят всичко.
Новодошли, чужденци.
Те наистина говорят като нас, но са съвсем други хора. Виж как живеят. Нима някой от нашите би могъл да живее така? Никога!
Вечер мъжете клякаха един до друг и разговаряха. И нечий развълнуван глас изричаше: Че какво пък? Хайде да се съберем двайсетина души и да завладеем някой участък. Оръжие имаме. Ще завладеем земята и ще кажем: „Опитайте се да ни изгоните!“ Защо да не направим така?
52
Хувървил — „град на Хувър“, подигравателно название на временните лагери на преселниците, възникнали в цялата страна по време на Кризата, наречени на президента Едгар Хувър (1874–1946), който управлява по време на описваните събития (1929–1933).