Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
— Колко сте дързък — отговори тя, без да успее да потисне леката си усмивка. — Ами граф Д’Орканч?
— Той твори изкуството си, но вие определяте насоката на това изкуство, така че в крайна сметка той е ваше творение. Вие дори плетете интригите си срещу съюзниците си — някой от тях знае ли какво бе възложено на господин Грей?
— На господин… кой? — Усмивката на графинята изведнъж застина.
— О, стига! Не се правете на света вода ненапита. Господин Грей. От Института. Беше с вас в министерството, когато хер Флаус получи дара на Процеса. — И кимна към пълния мекленбургец, който въпреки изпълненото си със съмнение изражение също кимна. Преди графинята да успее да отговори, Чан продължи високо:
— Предполагам, че вие сте възложили задачата на господин Грей. Защо иначе щях да го открия дълбоко в тунелите на затвора да бърника пещите на графа? Нямам представа дали е свършил каквото сте искали от него. Убих го, преди да успеем да си поприказваме.
Трябваше да й го признае — думите още не бяха излезли от устата му, а тя се обърна към Крабе и Сонк с убийствено сериозно съскане:
— Вие знаехте ли за това? Вие ли пратихте Грей да прави нещо?
— Не, разбира се — прошепна Крабе. — Грей отговаря пред вас…
— Графът ли е бил? — изсъска тя дори още по-ядосано.
— Грей отговаряше пред вас — повтори Сонк; зад премерения му тон умът му явно работеше.
— Тогава защо е бил в тунелите? — попита графинята.
— Сигурен съм, че не е бил — каза Сонк. — Сигурен съм, че Кардинала лъже.
Обърнаха се към него. Но преди тя да успее да отвори уста, Чан извади ръка от джоба си.
— Това е неговият ключ! — извика високо и хвърли тежкия железен ключ на пода пред подиума.
Ключът, естествено, можеше да е на всеки, но постигна желания ефект и Чан се ухили с мрачно задоволство. Отдавна знаеше, че малко неща са по-опасни от човек, който не може да се спаси, и се възползваше от възможността да посее колкото може повече раздор в тези последни обречени мигове. Хората на подиума мълчаха, тълпата също, но той бе сигурен, че в нея вече плъзват съмнения.
— Какво е правел там? — започна Крабе.
— Отворете вратите! — извика графинята. Гласът й проряза залата като бръснач.
Какво ли беше подготвила?
Вратите зад гърба му се отвориха и се чуха ахвания и дори тревожни викове. Чан погледна ликуващото лице на графинята с омраза и се обърна.
Тълпата се отдръпваше да направи път на граф Д’Орканч, който бавно вървеше към него. В лявата си ръка държеше черна кожена каишка, закачена с метална халка към кожения нашийник на жената, която вървеше след него. Гърлото на Чан се сви.
Анжелик беше гола, вървеше бавно, очите й блуждаеха из залата, без да гледат нещо определено, сякаш виждаше всичко за първи път. Вървеше бавно, но без свян, естествено като животно. Тялото й бе блестящо синьо, индиговите му дълбини трептяха, повърхността му бе гладка като вода, податлива, но въпреки това някак скована. На Чан му се стори, че всяко движение изисква съзнателната й мисъл и подготовка. Беше красива и неземна и Чан не можеше да откъсне поглед от нея — тежестта на гърдите й, идеалните пропорции на гръдния кош и сочните извивки на бедрата й. Освен косата — лъскави черни къдрици — по тялото на Анжелик нямаше никакви косми — липсата на вежди като че ли отваряше лицето й като на някаква безизразно блажена средновековна мадона, а в същото време голите й полови органи бяха едновременно невъзможно невинни и безсрамни.
Само бялото на очите й бе светло. Очите й се спряха на Чан.
Графът подръпна каишката и Анжелик тръгна напред. Балната зала бе притихнала и Чан чуваше всяка нейна стъпка по излъсканото дърво. Погледна Д’Орканч и видя в очите му омраза. Погледна към подиума: на лицата на Крабе и Сонк бе изписан шок, но графинята, макар и разтревожена, гледаше съратниците си така, сякаш преценяваше объркването им. Чан пак погледна Анжелик.
И тогава тя заговори.
— Кардинал Чан — каза тя, произнасяше всяка сричка внимателно, както винаги… но гласът й бе различен, по-тих, по-наситен, сякаш половината от това, което го бе съставяло, се бе изпарила.
Устните й не се движеха — можеха ли да се движат? — и той с ужас осъзна, че думите й са само в главата му.
— Анжелик… — Гласът Му беше шепот.