Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
— Защото нещо се случи на тези, които бяха определени да ми помагат — излая Лоренц. — Не е толкова трудно да се сетите!
И посочи един отворен вход зад себе си. На рамката имаше кървав отпечатък и дупка, явно от куршум.
Аспиш отдели шестима мъже от първата редица и закуцука с тях към входа. Лоренц не ги последва, едната му ръка небрежно барабанеше по висящите шишенца. Вниманието му многозначително се установи върху книгата, която Чан държеше под мишница.
— Знаете ли коя е тази? — Въпросът бе отправен към госпожа Стърн, но погледът му не се откъсваше от стъклената книга.
— Не зная. Кардинала ми каза, че я е взел от някаква дама.
— Аха — отвърна Лоренц. — С маска с мъниста? — Чан не отговори. Лоренц облиза устни и кимна сам на себе си. — Лейди Мелант и лорд Актън. И капитан Хейзълхорст. И, струва ми се, първоначално самата госпожа Марчмур. Ако не се лъжа. Доста важен том.
Аспиш се върна начело на хората си, шестимата носеха явно тежка носилка, покрита с платно.
— Отлично — заяви Лоренц. — Благодаря ви. Насам. — И посочи на войниците една врата на отсрещната стена на коридора.
— Няма ли да се присъедините към нас? — попита Аспиш.
— Няма време — отговори Лоренц. — Изгубих ценни минути с това. Ако изобщо се прави нещо, трябва да се направи веднага, запасите ни от лед се изчерпаха!
И тръгна след войниците.
Предната редица драгуни бе намаляла от десетима на четирима. Ако се прицелеше точно, Чан можеше да ги обезвреди всичките и да си отвори път… но накъде? Гледаше гърбовете на войниците и си представяше как ще се строши книгата… а после се сети за Рийвс и за деликатния си съюз с капитан Смайт. Какво му бяха направили драгуните? Как щеше да се изправи пред Смайт, след като убиеше негови хора по толкова ужасен начин? Ако нямаше друг изход, нямаше да се колебае… но ако наистина нямаше как да се измъкне, защо изобщо да се занимава с драгуните? Щеше да задържи книгата — било като средство да убие колкото може от главните в Кликата — Розамунд или графа, — било за да я използва да се пазари, ако не за собствения си живот, то поне за живота на Свенсон или на Селесте. Трябваше да се надява, че те са живи.
Балната зала бе пълна с хора. В средата, застанали като монарси на един издигнат подиум, бяха некоронованите глави на Кликата: графиня ди Лакер-Сфорца, заместник-министър Харалд Крабе и Франсис Сонк с удовлетворително омотана в бинтове ръка. До тях бяха принцът с хер Флаус, с маска и очевидно вече в състояние да си стои на краката, а между тях, увиснала с усмивка на ръката на принца, стоеше стройна руса жена с бели дрехи и бяла маска с пера.
— Много добре свършена работа, Каролин — каза графинята. — Можете да се върнете към задълженията си.
Госпожа Стърн се поклони и бързо се отдалечи. Чан остана сам пред съдниците си.
— Кардинал Чан… — започна графинята.
Кардинал Чан се изкашля и се изплю, алената храчка прелетя половината разстояние до подиума. През тълпата премина оскърбен шепот. Чан видя как драгуните нервно се спогледаха, когато гостите зад гърбовете им започнаха бавно да пристъпват напред.
— Графиньо — каза Чан, отвръщайки на поздрава й. Гласът му бе неприятно дрезгав. Погледът му обходи останалите на подиума. — Господин министър, господин Сонк, ваше височество…
— Искаме тази книга — заяви Крабе. — Оставете я на пода и се отдръпнете от нея.
— А после какво? — попита Чан с подигравателна усмивка.
— После ще бъдете убит — отговори Сонк. — Но убит милостиво.
— А ако не го направя?
— Тогава това, което вече видяхте, ще бъде тривиален пролог към болката ви — отговори графинята.
Чан огледа тълпата наоколо и драгуните. Все още нямаше и следа от Смайт, Свенсон или Селесте. Чувстваше остро разкоша на балната зала: кристала, блестящия под, фините дрехи на маскираните, които контрастираха с неговия мръсен външен вид. Знаеше, че за тези хора състоянието на дрехите и тялото му са категоричен показател за нисшата му каста. И това го натъжаваше и за Анжелик — на това място тя беше същият роб като него, същият екземпляр добитък. Защо иначе тя първа бе претърпяла гнусната трансформация — защо я бяха отвели в Института преди това? Защото нямаше значение дали ще умре. При все това тя не виждаше тяхното презрение, както не виждаше и него (това не беше вярно, защото тя, разбира се, го виждаше, но просто отхвърляше това, което виждаше), нито виждаше отвъд отчаяната си амбиция истината за това как я бяха използвали. А после Чан се сети за изтъкнатите личности, които бе намерил, паднали върху стъклените книги в усамотението на стаите, и за Робърт Вандаариф, вече автомат, който пишеше ли, пишеше. Презрението на Кликата не спираше до тези с по-ниско потекло или недостатъчно високо обществено положение.