Цялото кралско войнство

Още преди да пъхна ключа в ключалката, бях убеден, че в голямата приемна е тъмно. В събота момичетата затваряха рано-рано дюкяна и се разотиваха — на кино, на партия бридж, на срещи в „Старото каруцарско колело“, където сервираха цвърчащи бифтеци, или на танци в „Парижка мечта“, където под сините светлини саксофоните се оригваха тежко и сладко, сякаш преяли соргова меласа, потапяха се в шумната атмосфера от разговори, брътвежи, смях, шепот, въздишки, във всичко онова, което се нарича развлечение.

Влязох в необичайно тихата неосветена приемна и някъде в крайчеца на съзнанието ми трепна злобният присмехулник, като си представих как точно се развличат, местата, в които се развличат („Старото каруцарско колело“, „Парижка мечта“, кино „Капитол палас“, паркирани коли, тъмни антрета), хората, с които се развличат (наперен колежанин, който едва скрива, че за него това е пътешествие към дъното, продавач в аптека, с деветстотин долара в книжката, който се надява, че догодина ще стане собственик, ще си намери мила женичка и ще се задоми, тарикат на средна възраст с оредяла коса, зализана върху голямата глава, с просечени от жилки слепоочия и с големи, влажни ръце със зверски маникюр и цвят на сурова сланина, който дъхти на парфюм и ментова дъвка).

Докато стоях до вратата, мисълта ми взе друга насока. Но в крайчеца на съзнанието ми все още трептеше злобният присмехулник — като пламъче по края на влажна хартия. Само че сега присмехът бе насочен към самия мен. Какво право имах да им се присмивам? Та нали и аз съм се развличал по същия начин. И ако не се развличам днес, причината не е, че съм надраснал всичко това и съм достигнал пълното блаженство. Напротив, може би не ми достига нещо, може би съм изгубил нещо. Не те бива и ставаш светец. Повдига ти се и ставаш въздържател. Когато те лекуват от пиянство, слагат нещо в питието ти, от което повръщаш, и когато ти дойде до гуша от повръщане, алкохолът ти става противен. Превръщаш се в нещо като кучето на Павлов, което отделя слюнка всеки път, щом чуе звънеца. Само че в тоя случай рефлексът действува така, че дъхне ли ти на алкохол или дори помислиш ли си само за него, стомахът ти се обръща наопаки. Някой сигурно е капнал от това гадно нещо в моите развлечения, защото сега не исках никакви развлечения. Да, поне засега. По-добре да угася присмехулното пламъче, което трепти в крайчеца на съзнанието ми. Защо трябва да се гордея с това, че стомахът ми не приемал повече развлечения?