Империя на бури
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #5
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Империя на бури». Краткое содержание книги:
Навярно усетил вниманието й, той отвори клепачи. И посрещна погледа й, без да мигне. За секунда Елида се потопи в дълбините на очите му, някак вълшебни заради сребристата светлина на прииждащата зора.
Беше й доказал, че е готов да даде живота си, за да спаси нейния.
Каменното му лице се разнежи, когато сведе поглед към ръката й, висяща от хамака. Кожата още я понаболяваше, но... по чудо беше заздравяла. Вече два пъти беше благодарила на Гавриел, който просто кимваше скромно и свиваше рамене.
Бледа усмивка разцъфна по изсечената уста на Лоркан и той се пресегна да погали с мазолести пръсти ръката й.
– Това ли избираш? – прошепна той, не по-силно от скърцането на въжетата край тях.
Палецът му замилва дланта й.
Елида преглътна, но погълна с очи всяко очертание на лицето му. Отплаваха на север – още днес потегляше към дома.
– Мислех, че е видно – отвърна тя със също толкова тих глас и пламнали бузи.
Пръстите му се преплетоха с нейните и по черните му очи пробяга неразгадаема емоция.
– Трябва да си поговорим – пророни дрезгаво той.
Крясъкът на часовоя ги накара да подскочат. Преливаше
от искрен ужас.
Елида едва не се преобърна с хамака, докато моряците профучаваха край нея. Само махна косата от очите си, и Лоркан вече го нямаше.
Всички палуби бяха претъпкани с хора и й се наложи да изкуцука нагоре по стълбите, за да види какво ги е вдигнало от сън. На околните кораби цареше същият смут. И то с причина.
Откъм западния хоризонт се задаваше друга армада.
И Елида знаеше пределно добре, че тази не идваше по заповед на Елин.
Увери се, че е така, когато Фенрис прошепна от стълбите до нея:
– Майев.
61.
Нямаха друг избор, освен да дочакат корабите. Армадата на Майев имаше на своя страна вятъра и течението и щяха да ги настигнат, преди да са се добрали до брега. А никой от войниците им не можеше да избяга на елфическите воини по суша.
Роуан и Едион премислиха възможните ходове на Елин. Но всички пътища водеха до сблъсък. А още беше толкова изтощена, че... Знаеше какво да очаква.
Майев командваше с една трета повече кораби. И безсмъртни воини. С магически дарби.
Черните платна на армадата й изпълниха хоризонта твърде бързо и им дадоха да разберат, че вражеските кораби са по-здрави, а войниците им – по-опитни. Роуан и кадърът му лично бяха обучавали повечето от тях и подробностите, които разкриха, далеч не бяха окуражаващи.
Майев изпрати една изящно резбована гребна лодка с послание до тях.
Предайте се – или ще гниете на океанското дъно. Даваше им време за размисъл до съмване на другия ден.
Цял ден. За да може страхът да плъзне из цялата им войска.
Елин отново се срещна с Роуан и Едион. Фенрис и Гавриел не бяха призовани от кралицата им, но Лоркан кръстосваше като звяр в клетка, докато Елида наблюдаваше събитията с впечатляващо безизразно лице.
Нямаше изход. Дориан мълчеше, макар и погледът му често да прескачаше между двете им с Манон. Сякаш се опитваше да сглоби някакъв пъзел. Нито веднъж не загатна какъв.
Едион настояваше да атакуват – да приготвят тихо корабите и да атакуват. Но Майев щеше да предвиди този им ход. А и можеха да я ударят по-бързо с магия, отколкото със стрели и харпуни.
Време. Само с време разполагаше.
Обсъждаха теории, стратегии и планове. Роуан опита да я убеди, че е най-добре да избяга. Тя му позволи да се изкаже, за да осъзнае сам колко глупава идея предлагаше. След разговора им от миналата нощ трябваше да е наясно, че няма да го изостави. Не и по своя воля.
Слънцето залезе. А армадата на Майев чакаше търпеливо. Досущ като пантера, готова да се прицели по първи лъчи.
Време. Едничкото й оръжие в момента – и неин смъртен враг. А вече изтичаше.
Елин броеше черните платна отново и отново, докато нощта ги обгръщаше.
И нямаше представа какво да стори.
***
Беше недопустимо, реши Роуан през дългите часове на размисъл.
Недопустимо, че бяха постигнали толкова, само за да ги спъне не Ераван, а Майев.
Някогашната му кралица не беше благоволила да им се покаже. Но това не й беше в стила.
Щеше да го направи призори. Да приеме капитулацията на Елин лично, пред очите на всички. И тогава... Роуан нямаше представа какво ще извърши след това. Какво друго искаше, освен ключовете.
Елин беше плашещо спокойна. Обясняваше си го само с шока. Елин беше изпаднала в шок. Роуан я беше виждал да беснее, да убива, да се смее, да ридае, но никога... загубена. И се мразеше, задето не можеше да измисли решение. Да намери начин да я измъкне от всичко това.
Докато тя спеше дълбоко до него, той откъсна поглед от тавана над спалнята им и го плъзна към нея. Изучи очертанията на лицето й, златистите вълни на косата й, всеки луннобял белег, всяка черна завъртулка от мастило. После се наведе, тих като сняг, сипещ се в смълчана гора, и я целуна по челото.