Империя на бури

– С теб не сме приключили.

Съвършено мъжкото му обещание я накара да оголи зъби.

– Освен ако не искаш да разбереш още кои части от тялото ми са железни, аз решавам кога да ме докоснеш отново.

Дориан й отвърна със съвършено мъжкарска усмивка и вирнати вежди, преди да излезе през вратата също толкова безшумно, колкото и беше влязъл. Спря на прага, сякаш някоя от думите й бе грабнала вниманието му, но в крайна сметка продължи, затваряйки вратата с тихо щракване. Невъзмутим, напълно спокоен.

Манон го изпрати със смаян поглед, проклинайки кръвта си, задето се нагорещяваше отново, себе си, задето... задето му беше позволила такова нещо.

Чудеше се какво ли би казал той, ако му споделеше, че никога не бе допускала мъж върху себе си. Нито веднъж. Че й се бе приискало да забие зъби във врата му и да го вкуси истински. Да опита и други части от тялото му.

Тя преплете пръсти в косата си и се тръсна върху възглавницата.

Мракът да я вземе.

Отпрати безмълвна молитва Абраксос да се върне скоро.

Прекалено много време беше прекарала сред човеци и елфи. Трябваше да се махне. Елида беше в безопасност тук – каквато и да беше кралицата на Терасен, Манон знаеше, че ще брани момичето.

Но сега, когато Тринайсетте бяха разпилени и по всяка вероятност мъртви – нищо че Дориан твърдеше обратното, Манон нямаше представа къде да отиде. Светът за пръв път й се струваше толкова необятен.

И толкова празен.

***

Дори изтощена до краен предел, Елида почти не мигна през дългата нощ, в която двамата с Лоркан се люшкаха в хамаците на екипажа. Миризмите, звуците, вълнението на морето... Всички тези неща я глождеха, не я оставяха да заспи. Сякаш невидим пръст постоянно я ръчкаше, за да е нащрек, но... нямаше нищо.

Лоркан се въртя в хамака си с часове. Като че същата сила държеше и него буден.

Като че очакваше нещо.

Докато достигнат кораба, магията му беше отслабнала макар и да не даваше никакъв външен израз на напрежението си, освен леко стиснатите устни. Но Елида знаеше, че наближава пълното изтощение. Знаеше, защото с часове след това малката магическа шина около глезена й ту се появяваше, ту изчезваше.

След като Манон й разказа за незнайната съдба на Tpинайсетте, Елида гледаше да не се пречка на спътниците си, оставяйки ги да разговарят на спокойствие с червенокосата жена, която ги посрещна на плажа. Лоркан също. Слушаше плановете им с изопнато лице, сякаш нещо свито на кълбо в него се усукваше още по-стегнато с всяка изминала секунда.

Като го наблюдаваше как спи на няколко стъпки от нея – сънят бе смекчил суровото му воинско лице, малка част от нея се питаше дали не беше довела поредната опасност при кралицата. Дали останалите забелязваха колко често Лоркан впиваше поглед в гърба на Елин. Сякаш се прицелваше в него.