Приключенията на Казанова
- Автор: Казанова Джованни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Юрьевич Андреев
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Приключенията на Казанова». Краткое содержание книги:
— Вие се лъжете, хубава Кристина, тъй като аз притежавам средство да узнавам истината.
— И какво е това средство?
— Потребно е само да се измият очите с малко хладка розова вода, и дори и това понякога не е нужно, защото цялата боя се измива, щом момичето заплаче.
При тези думи като по вълшебство сцената изведнъж се измени. Лицето на красивото момиче, което досега изразяваше негодувание, гняв и презрение, прие изведнъж весело и доволно изражение, което я правеше наистина прелъстителна. Тя отправи една усмивка към пастора и той остана възхитен от промяната, тъй като това безплатно пътуване с кола му се нравеше извънредно много.
— Заплачи, племенничке, и господинът ще отсъди вярно за твоите очи.
И Кристина действително заплака, но от силния смях, който я обзе.
Бях извънредно радостен да се срещна с толкова естествена природа и докато изкачвах стъпалата, за да стигна на брега, до такава степен я уравновесих, че тя прие предложението да се качи с мен в колата ми. Поръчах да ни сервират закуска и същевременно наредих на един колар да впрегне хубава кола, докато закусим, но пасторът настоя преди това да прочета една молитва.
— Много добре — му казах аз. — Ние ще ви слушаме, а аз ви моля да прочетете молитви и заради мен.
Едновременно с това му пъхнах един сребърен дукат в ръката.
— Това, Ваше Високопреподобие, е моето обикновено подаяние.
Моята щедрост го учуди толкова много, че той поиска да ми целуне ръка. След това се упъти към църквата и аз предложих ръката си на племенницата. Тя обаче не знаеше дали трябва да я приеме или да откаже и ми каза:
— Мислите ли, че не мога да вървя сама?
— Това не, но ако не ви подам ръка, хората ще кажат, че съм неучтив.
— А какво ще кажат сега, когато ви я давам?
— Ще кажат, може би, че се обичаме, а дори, може би, че добре си подхождаме.
— А ако кажат на вашата възлюблена, че се обичаме или дори само да й донесат, че сте подал ръка на друго момиче?
— Аз нямам възлюблена и не искам да имам такава, защото във Венеция не бих намерил толкова красиво момиче като вас.
— Тогава ми е жал за вас, защото ние няма вече да се връщаме във Венеция, а дори и да се върнем, как бих могла да остана шест месеца там? Това е времето, както казахте, което ви е необходимо, за да опознаете едно момиче.
— Аз бих платил на драго сърце разноските.
— Наистина ли? Тогава кажете това на моя чичо той ще реши, тъй като аз не мога да отида сама.
— За шест месеца и вие бихте ме опознала.
— О, аз ви познавам вече достатъчно добре.
— Значи, бихте свикнала с мен?
— Защо не?
— И бихте ме обичала?
— Да, много, ако станете мой съпруг.
Погледнах младото момиче с нескрито удивление. Тя правеше впечатление на облечена като селянка принцеса. Роклята й от тежка коприна, обшита със златни бродерии, бе скъпа и вероятно струваше двойно повече от най-хубавата градска рокля. Нейните гривни, които отговаряха на украшението на шията й, допълваха този богат накит. Притежаваше кръстчето на нимфа и тъй като модата на наметките не бе проникнала още по селата, виждах най-хубавите гърди, които може да си представи човек, макар роклята й да бе закопчана чак до шията. Краят на богато обшитата й рокля стигаше само до глезените и позволяваше да се види съвсем малкото й краче, обуто в най-фина обувка. Имаше сигурна и непринудена походка, движенията й бяха плавни, свободни и естествени. Нейният очарователен поглед като да казваше: „Аз съм много доволна, че ме намирате красива!“ Всичко това ме опияняваше от щастие. Стана ми неприятно, че едно толкова красиво момиче е могло да прекара цели четиринадесет дни във Венеция, без да се намери някой, който да се ожени за нея или поне да я измами. Моето възхищение нарастваше още повече под влияние на нейното безгрижно бърборене и нейната наивност, която аз като жител на големия град считах за глуповата.
Зает с моите наблюдения и решен да поднеса на прелестите й заслужаващото блестящо почитание по свой начин, очаквах с нетърпение края на литургията.
След като закусихме, положих много труд да обясня на пастора, че трябва да заеме последен мястото си в колата. По-малко труд ми струваше да го убедя при пристигането ни в Тревизо да останем за обяд и вечеря в една не много посещавана гостилница, за което аз ще поема разноските. Прие поканата веднага щом му казах, че след вечеря ще ги чака готова кола, която при хубавата лунна светлина ще ги откара за един час до Пр. Той нямаше друга причина да бърза, освен необходимостта на следващата сутрин да отслужи литургия в своята църква.